Тя отвори прозореца.
— Аз взех вашето дете от оная жена, в която то беше — каза полковникът, — откупих го от циганите, с които пътуваше тази жена.
Ирма прехапа устни.
— Детето ви е тука, миледи — пошепна той. — Знайте, че момиченцето ви ще умре, щом дадете знак, който ще ме изложи на позор, на арестуване. Не викайте — заплаши я той, като вдигна ръката си, когато тя поиска да се доближи до отворения прозорец. — Не давайте знака. Защото това, което ще ви подаря в замяна, не можете да ми заплатите. Почакайте само.
Ирма се ослуша. Тя като че ли дочу детски плач.
Полковникът напусна стаята.
Не мина много време и той се върна, като доведе нейното собствено дете.
Момиченцето протегна усмихнато ръце към майка си, чиито очи бяха пълни със сълзи.
Ирма изтръгна детето от ръцете на полковника и започна да го целува поривисто.
Полковникът се възползва от това и се отдалечи. Неговата съдба бе в ръцете на Ирма и той се бе откупил с толкова голяма цена, така че обичащата майка не се подвоуми срещу това да остави престъпника да избяга.
Тя плачеше от щастие.
— Мамичко — викаше детето, като се притискаше до нея, — не ме оставяй, никога вече! Онези цигани ме отвлякоха. Аз се боя от тях. Те ме биеха!
— Милото ми дете! — Ирма отново избухна в сълзи. — Ще те пазя и ще те защищавам.
В това време по стълбата се чуха стъпки. Ирма притисна силно детето към себе си. Кой ли идеше сега?
На вратата се показа фигура. Но това не бе полковникът, а графът, облечен в черно.
— Къде е полковникът, миледи? — попита той.
— Той беше тук, синьор, и доведе детенцето ми.
— А защо не ми дадохте знак?
— Защото той доведе рожбата ми.
— Бяхме се разбрали друго.
Ирма се зачерви.
— Като видях отново детето си, забравих всичко друго.
— Как е могъл да доведе вашето дете?
— Вероятно го е намерил в циганската трупа, която е спряла в селото.
— А откъде е знаел той, че детето е ваше и че вие го търсите? Всичко това още повече потвърждава моето пред положение, че полковникът е убиецът.
— Да, синьор! Уверена съм!
— Следователно голямо безразсъдство е било от ваша страна да го оставите да избяга.
— Не… има още време… ако той наистина е Норт, той сега трябва да е при онази жена със синия воал.
— При Астрела ли?
Ирма не обърна внимание, че графът познава жената.
— Да, синьор — каза тя. — Там трябва да е.
Графът смръщи чело.
— Побързайте, господин графе, арестувайте го, хванете го!
Той излезе.
Ирма разбра, че ако енергичният граф се срещне тази вечер с полковника, поледиците от срещата не можеха да се предвидят. Явно бе, че двамата се ненавиждат.
Тъкмо италианецът излезе, появи се Фриц Шелер.
Като видя, че Ирма държи за ръка детето си, той едновременно се зарадва и изненада.
— Как го намерихте, графиньо? — попита той.
— Ще ви разкажа всичко по пътя, Шелер. Но сега трябва да бягаме незабавно оттук.
Шелер слезе и бързо изведе конете от обора. Той ги впрегна в колата и извика Ирма.
След малко файтонът вече летеше в тъмната нощ и отнасяше щастливата майка и нейното дете далече от това страшно място.
Неприятели
Графът напусна хана. На улицата той се ослуша. После бързо се отправи към мястото, където се намираха колите на циганската трупа на Роса…
На покрития с пясък площад светеха слабо два фенера. Прозорците по къщите също светеха, но навсякъде бе тихо.
Джирарди се приближи до първата кола.
Той искаше да изненада ония, които се намираха вътре. Погледна през прозореца и видя няколко цигани и циганки, които спокойно разговаряха.
Отиде до втората кола. Прозорчето й бе закрито с дебела завеса.
Джирарди понечи да отвори вратата, но тя се оказа заключена. Тогава той почука.
Отвори му полковникът.
Двамата се гледаха яростно, като изпитваха смъртна неприязън един към друг.
Графът влезе в колата, осветена само с една газова лампа.
— Добре, че дойдохте — каза леко пребледнелият Уилсън. — Ние трябва да поговорим, защото аз още не съм забравил срещата у сенатора Ууд. Тогава уважих гостоприемството му, а вие се отнесохте с мен като с подлец.