Старата вила
Ирма и Шелер продължиха пътя си на юг, като спираха само нощем, за да могат и те, и конете да си починат.
Ирма бе щастлива, че е намерила детето си.
Малката Лидия се бе успокоила в майчините обятия след страданията, които бе претърпяла в продължение на няколко месеца, и разправяше на майка си на какви мъки е била подложена, за да има право да яде. Тя й каза, че от всички в трупата само Роса се отнасял с нея малко по-човешки.
— О! — въздъхна Ирма.
Детето се боеше най-много от баща си.
И за да успокои Лидия, тя трябваше да й каже:
— Забрави го, миличка, не мисли за него!
— Колко се измъчвах, мамо, когато виждах, че циганчетата Пепо и Зинга имат и баща, и майка — Роса бе баща им, а Инес майка им. Ти си моята мама… а нямам ли татко?… Къде е той?
— Ти нямаш баща, детето ми, само мен имаш — отговори с мъка Ирма.
— Умрял ли е, мамо?
— Да, за нас е умрял!
— Жалко. Да имах поне баба. Циганчетата имаха баба, Петрониела.
Ирма си спомни с горчивина за дядото на Лидия — нейния собствен баща, който бе изгонил от дома им дъщеря си и внучката си през онази студена декемврийска вечер.
Детето не помнеше нищо от страшната нощ.
То само попита:
— Къде е моят дядо, баба ми жива ли е?
— Не можем да отидем при тях, мило мое. Дядо ти живее много далече оттука, а баба ти не е жива.
Файтонът минаваше покрай една голяма захарна плантация. Там работеха негри.
Навътре сред дърветата се виждаше домът на плантатора.
Понеже конете бяха уморени, Шелер реши да спрат в плантацията.
— Дали ще ни приемат, Шелер? — попита Ирма, когато той й съобщи намерението си.
Тримата влязоха в имението и приближиха до сградата.
Тя се спря и каза:
— Усещам нещо неприятно. Тази вила не ми вдъхва доверие.
— И на мене тя ми се струва необикновена.
Цялото здание правеше впечатление не на човешко жилище, а на някаква голяма клетка.
— Не можем да продължим пътя си. И ние, както и конете, сме много изморени — каза той. — Трябва да останем тук. Изглежда, че това жилище е изоставено.
Изведнъж Лидия нададе писък. Ирма също се уплаши.
Сред листата и зелените гроздове на лозницата се бе показала една глава, в която имаше нещо странно: върху лице с черна кожа се въртяха живо наляво и надясно две сякаш бели очи.
Главата бе покрита с вълмо от гъсти къдрави косми. След малко тя се показа в един отвор на верандата.
Това бе една негърка, която изръмжа. Страхът на детето й доставяше удоволствие.
— Тука ли живеете? — попита я Ирма.
Негърката кимна.
— Леси се е родила тука.
— Сама ли си тук? — запита отново Ирма.
Леси се огледа.
— Мръкна се и мистър Жак трябва да си дойде.
— Кой е той?
— Господарят ни.
— Можеш ли да ни приемеш?
Чак сега негърката забеляза Шелер с файтона.
— Жак има ключове. Има и камшик. Винаги е кървав — изръмжа робинята.
Тя скочи и затича срещу един човек с черна брада и с лице, опърлено от слънцето, който идеше насам. Той бе облечен в бяла дреха и широки панталони. Главата му бе почти закрита от голяма сламена шапка. В едната си ръка държеше камшик.
Леси му съобщи за пристигналите.
Човекът се приближи, а Ирма и Шелер го поздравиха.
— Желаете ли подслон, миледи? — попита Жак учтиво.
— Чий е този дом? — попита Ирма.
— Новият собственик не е тук, той може би няма да дойде, но вие можете да останете да си починете.
— А конете? — попита Шелер.
Жак даде знак на Леси да покаже на Шелер обора за конете.
След това двамата с Ирма се качиха на втория етаж до верандата.
— Можете да ползвате тези стаи, миледи!
Ирма избра една тъмна стая. Отвращението, което бе почувствала от цялото здание, сега се усилваше от стаята. Нещо й подсказваше, че трябва да бяга колкото може по-бързо оттук. Тя обаче не можеше да тръгне: Шелер смяташе, че конете не са в състояние повече да вървят.
Появи се светлина на верандата. Леси идваше боса и носеше една лампа.
Сега Ирма можа да разгледа добре стаята. Тя бе доста голяма и добре подредена.
Леси сложи лампата на масата и изръмжа.
— Там е спалнята, миледи — тя посочи с ръка към втората врата. — Сега Леси ви пожелава лека нощ.