Едва когато жената в бяло тръгна да излиза, той отстъпи няколко крачки. След като заключи вратата на гробницата, жената излезе от черквицата и започна да слиза по стълбите подобно на призрак. Негърът се сви бързо в храсталака и излезе чак когато се убеди, че жената си е отишла. В това време се приближи Леси, която идеше от противоположната страна. Когато го зърна, тя спря уплашена.
— Кой е тук? — попита тя. — Дете на смъртта ли си ти? Ами ако те види плантаторът?
И тя изпружи смешно врата си. Изведнъж Леси плесна с ръце.
— Ти ли си, Сам? — извика тя.
И наистина това беше негърът Самюъл.
— Как влезе тук? — продължи тя. — Не знаеш ли, че никой няма право да ходи из тези места. Ако те види плантаторът, обречен си на смърт.
Самюъл махна презрително с ръка.
— Не се боя от него, но ти видя ли белия призрак?
— Това е бившата наша лейди!
— Тя беше в гробницата.
— Остави я на мира. Кажи ми какво търсиш ти тук? Да не искаш да работиш отново при нас?
— Ами кой е в ковчега? — попита Самюъл, вместо да отговори на въпросите на Леси.
— Една чужденка, която умря тук. Ела!
— От какво се боиш, Леси! И сегашният ли плантатор е такова куче като бившия?
— Ако ни намери тук, ще ни застреля!
Леси беше хванала Сам за ръката и го дърпаше след себе си.
— Аз мислех, че си в града, Сам — каза тя. — Беше се разчуло, че си станал полицейски агент.
— Такъв съм си и сега.
— Ами тогава защо не носиш предишното си облекло? Да не си уволнен?
Самюъл се изсмя тихо.
— Аз търся някого — каза той. — Ето вече два дена скитам по тези места и за да не познае някой в мене полицейския агент, се преоблякох така, както ме виждаш.
— Не ходи вече в гробницата! Кажи ми кого търсиш?
— Не е ли идвал тук някакъв полковник?
— Да, и той взе със себе си детето на тази чужда лейди. Напразно го търсиш, защото той вече не е тук.
— Зная това. Аз не търся него. Къде е новият плантатор?
— Вкъщи. Той си има сега собствени телохранители. Доколкото зная, този Върмънт е толкова богат, колкото и предишният…
— Я гледай ти, как се срещнахме ние пак, двамата стари приятели! — каза Сам. — Нека отидем по-добре към оборите и да поседнем малко, защото съм много уморен. Ще ми разкажеш всичко, което се е случило тук. Ти каза, че жената в бяло била лейди Елен, нали? Тогава кажи ми защо тя стои още тук, когато плантаторът Върмънт се намира в Колумбия?
— Нима не знаеш какво се случи тук, във фермата? — отговори Леси и влезе със Сам в едно от тъмните помещения на постройката за слугите. Седнаха на една ниска пейка.
— Минаха много години, откакто си заминах оттук.
— Но аз те познах веднага. Тогава ти избяга от камшика. Новият надзирател Жак е по-справедлив и по-човечен от бившия.
Самюъл хвана бързо ръката на Леси в порив на внезапен гняв.
— По дяволите! — скръцна той със зъби. — Спомняш ли си как ми смъкнаха кожата с бича?
— Да. И ти поиска да се оплачеш на Върмънт, но за теб стана още по-лошо, Сам.
— Надзирателят беше куче, а пък Върмънт нещо повече и от това — цял тигър. Когато избягах с окървавено тяло в горите, той пусна ловджиите да ме преследват с кучетата. И все пак, Леси, останах жив.
— И на мен не ми беше много добре, Сам. Ако благородната лейди Елен не беше се смилила над мен, и аз щях да загина тогава под изтезанията на мъчителите. Горката лейди, и тя самата не можеше да се защищава…
— Така се избавих, Леси. Изтощен от загубата на много кръв, отслабнал като скелет, аз почти умирах от глад и жажда, когато след едноседмично скитане из блатата попаднах при един лодкар. И този човек ме спаси. Аз му работих и чрез моя труд му доказах признателността си. След известно време той умря и аз пак останах сам. Тогава отидох в Колумбия. Това е накъсо историята на моя живот, Леси. А сега разправи ми какво се случи с лейди Елен?
— И на нея беше толкова зле, колкото и на нас. Плантаторът беше един немилостив дявол! Един ден той разпространи новината, че тя се била самоубила, като се хвърлила в кладенеца.