— И след всичко това ти казваш, че онази жена била лейди Елен?
— Да, тя се явява понякога. Ех, тя беше ангел. Колкото плантаторът беше лош, толкова тя беше добра! Най-после се отървахме от него!
— А как стои работата с новия плантатор, Леси?
— Ех — изръмжа негърката, — той не се интересува от негрите, оставя Жак да се разпорежда с тях. И Жак не го обича твърде.
— Няма ли той жени и слугини?
— Досега, освен телохранителите си той не е довел други, но мисля, че има и жена, и слугини.
— Казал ли е това някому?
Леси поклати глава.
— Не — отговори тя, — но Леси видя нещо!
— Ти ходиш ли понякога вкъщи?
— Разбира се. Леси и личните му телохранители трябва да му служат.
— И какво видя?
Негърката насмалко щеше да се изсмее, тя мушна само Сам с лакътя си.
— Горе в стаята има един бял скрин. Какво мислиш, че видях в него, когато го отворих преди няколко дни?
Сега тя започна да се смее и не можеше да се укроти лесно.
— Ако не бях го погледнала по-отблизо, бих помислила, че е темето на някой индианец.
— О, сигурно ще е било някоя женска перука, Леси?
— Да, това беше червена женска перука, от ония, които жените употребяват да си красят главите.
— И по това ли заключи, че той е женен?
— Ех, Сам, ако въпросната лейди не е женена за него, не би му показала перуката си!
На свой ред се засмя сега и Самюъл.
— Имаш право, Леси — каза той.
— Тогава потършувах още.
— Ах, ти си любопитна като всички негърки.
Леси сложи показалец на гърдите му.
— Точно колкото и мъжете — каза тя.
— Така да бъде — съгласи се той.
— И тъй, в скрина беше окачен и един червен сюртук, един вид фрак, но хубав и скъп.
Самюъл наостри уши.
— Не беше ли червена униформата, Леси?
— Мисля, че беше ливрея — се поправи тя, — която трябва да е на някой слуга. Тогава си помислих, че лейди е пристигнала тук заедно със слугата си.
Самюъл се наведе към Леси.
— Слушай — прошепна й той, — не си ли виждала тук някога офицер с червена униформа, полковник или нещо подобно?
Леси поклати глава.
— Оня сюртук още ли е горе? Има ли златни копчета?
— Да, той има златни копчета като ливрея.
— Ще ми направиш ли една услуга, Леси?
— Защо не, Сам, нали сме стари приятели!
— Тогава донеси ми червената дреха или ме заведи горе да я видя.
Леси го погледна учудено.
— Какво ти дойде наум? — извика тя.
— Не искам нищо друго, само да видя дрехата!
— Сега не може, утре.
— Добре, нека бъде утре!
— Само ако плантаторът не е вкъщи. Ние трябва да използваме времето, когато къщата е празна.
— Ще можеш ли да ме държиш дотогава тук, Леси?
— Остани колкото искаш, но се пази да не те види някой.
— Разбрахме се — каза Самюъл и подаде черната си ръка на Леси. Тя я стисна в знак на съгласие.
Роджър и жената със синия воал
Полковникът остави малката Лидия в Колумбия и се върна на кон във фермата. Всичко беше спокойно, когато той пристигна там. Никой не се яви да го посрещне. Роджър искаше да направи последен опит да получи тялото на Ирма. Той щеше да се отнесе лично до плантатора, когото не познаваше и когото всички наричаха новия Върмънт. Може би той щеше да сполучи да убеди плантатора да се откаже от решението си да задържи мъртвата, защото той най-сетне нямаше никакъв интерес. Изглежда, че само гордостта и желанието да покаже неограничената си власт го подтикваха към това. Все пак Роджър се надяваше да сполучи.
Късно следобед Роджър влезе в двора. Понеже не видя никой, той отведе сам коня си в обора. Оттам се отправи към жилището. Вратата беше заключена. Роджър почука. След малко вратата се отвори и Силвър, облечен в униформата си, се появи пред полковника.
— Искам да говоря с господин плантатора — каза Роджър и влезе в коридора.
— Невъзможно! — отговори Силвър с глас, пресипнал от пиянство. — Доколкото зная, плантаторът не е вкъщи.
— А пък на мене ми се струва, че нищо не знаеш — каза Роджър нетърпеливо.
— Идете горе, там ще намерите институтора — каза Силвър и поиска да се отдалечи.