— Жена със син воал ли? Не! — отговори Пен.
— Може би си я превел през реката?
— Не съм виждал такава жена.
— Ами кой е закусвал тук?
— Аз, с ваше разрешение.
— Я не говори глупости! — извика Хари с глас, пресипнал от пиянство. — Тук е имало и друг човек.
Самюъл влезе в чакалнята, без да дава вид, че се интересува от нещо, седна на другия край и почука по масата. Пен се приближи.
— Прави се, че не ме познаваш — каза той тихо, а после с висок глас си поръча питие.
Същото направиха и тримата бивши телохранители.
— Сега, господа! Разположете се по-удобно! — извика старецът и се върна при тях.
— Ще останем тук — съобщи Хари. — Ще чакаме дамата със синия воал.
— И тримата една жена ли търсите? — изсмя се Пен с висок гърлен глас. — Да не сте влюбени в нея?
— Това не е твоя работа, стар бърборко! — отговори Силвър. — Каква си ми хитра лисица, знам те аз тебе…
— Колкото до това, лъжете се. Йохан Пен е честен човек и не умее да лъже. Най-важното за мен е да поръчате колкото може повече… — и тръгвайки да изпълни поръчката, добави, като се смееше: — Ако дойде хубавицата със синия воал, непременно ще ви съобщя.
Милия
Милия пристигна към обяд в Колумбия и отседна в хотела край града, в който обикновено спираше и баща й. Най-напред тя се погрижи за коня, след което се отправи към квартирата на мис Олденбург. Един слуга я отведе при нея. Ирма сама отвори вратата.
— Вие ли сте мис Олденбург, мис Ирма Олденбург? — попита Милия.
Ирма погледна учудено момичето, което виждаше за пръв път.
— Да, така се казвам. Мен ли търсите?
— Да, миледи, нося ви едно писмо — каза смело дъщерята на Пен, като подаде писмото, което носеше.
— Кой го изпраща?
— Полковник Роджър.
Лицето на Ирма светна при тези думи.
— Полковник Роджър ли? — попита тя с нежен глас. — Къде е той сега? Но защо не влезеш? Седни и си почини!
— Полковникът се намира у дома, край реката, и там чака миледи.
Ирма отвори писмото и го прочете. Явно няколкото реда, които съдържаше то, бяха написани набързо.
— Полковникът сам написа писмото — заговори отново Милия — и ме изпрати, за да ви заведа при него. Ако желаете, миледи, след половин час можем да тръгнем и най-късно до вечерта ще пристигнем.
— Мамо, ще вземеш ли и мен? — обади се неочаквано детето на Ирма.
— Разбира се, миличко — отговори тя и прегърна детето.
— Полковникът говори само за вас, миледи — каза дъщерята на Пен.
Ирма прочете отново написаните редове. Лицето й изразяваше учудване и пораждащо се недоверие.
— Не е възможно полковникът да е забравил момиченцето ми — промълви тя. — Как изглежда човекът, който ти даде писмото?
— Висок и широкоплещест, миледи. Има кестенява брада и носи униформа.
— Нищо не разбирам — промълви Ирма, — какво ли се е случило?
В този момент на вратата се почука и в стаята влезе Фриц Шелер.
— Добре направихте, че дойдохте, мистър Шелер. Чете те! — подаде му писмото Ирма.
— Ще трябва да отидете, мис Олденбург — каза той, — кой знае, може да се е случило нещо на моста.
— Не зная, но съм много разтревожена — призна Ирма. — Полковникът не споменава нищо за Лидия…
— Може би защото знае, че аз съм тук.
Малката Лидия заплака.
— Не ме оставяй тук, мамо! — молеше се тя и прегръщаше коленете на майка си.
— Мама ще се върне скоро, Лидия — каза Шелер.
— О, мама няма да се върне! — плачеше отчаяно детето.
Тази сцена направи силно впечатление на Милия. Тя не откъсваше очи от детето.
— Тогава ще постъпим така, мис Олденбург — предложи Шелер. — Вие ще останете тук, а аз ще отида на моста.
— Да не би полковникът да се разсърди? — каза Ирма.
В този момент Милия се приближи до нея.
— Миледи, познавате ли един мрачен и блед човек с валчеста, черна брада?
Ирма трепна.
— С неспокоен поглед, но със стройна фигура? — продължи да пита Милия.
— Норт!… — извикаха едновременно Ирма и Шелер.
— Откъде го познавате? — попита Шелер.
— Той ми даде това писмо, миледи — продължи Милия, — поръча ми да кажа, че се казва полковник Роджър, и да го опиша така, както сторих преди.