Вътре имаше толкова много хора, колкото и отвън. Портиерът пое дългата наметка на Даяна и тя се почувства наистина чудесно. Изпитваше чувство на изящество. Привличаше повече втренчени погледи, отколкото контеса Корк, която се беше облякла като индийска султанка — с почернено лице и с диадема от диаманти.
Кимбърленд неприятният вуйчо на Принца на Уелс, беше облечен като Хенри Осми, а сър Ричард Филипс беше в бяло и черно — наполовина мелничар наполовина — коминочистач. Докато се оглеждаше наоколо и бе оглеждана, Даяна разбра, че всеки искаше да му бъде оказано внимание тя не правеше изключение. Цялата зала бе смесица от цветове и проблясващи светлини. Даяна беше щастлива и реши, че никога не се беше забавлявала така добре.
Граф Бат дошъл по работа в града, беше останал без любовница. Не хранеше никакви илюзии по отношение на себе си и сам признаваше, че е преситен и циничен. Образът на по-малкия му брат Питър премина през съзнанието му. Благодареше на Бога, че може да разчита на него да продължи доброто име на Хардуик. Графът нямаше никакво намерение да се остави обществото да го хване в капана на брака. Беше готов да задоволява само собствените си желания и имаше репутацията на негодник. Привличаше обаче жените първо с титлата си, а като се прибавеше и богатството му, слабият пол изплезваше език след него като куче в жегата. Дори и да не подозираше за това, мрачната му и опасна външност сама говореше за неговите сексуални похождения.
Графът имаше пронизващи черни очи и коса, която не пудреше и не скриваше с перука. Леко орловият аристократичен нос му придаваше вид на граблива птица. Търсейки развлечение, той оглеждаше препълнената зала за достойна плячка. Тъмният му поглед не се застояваше на нито една жена, която го поглеждаше подканящо — той беше мъж, който сам избира целта си.
Бат не участваше в ескорта на София Бъдли. Беше пристигнал сам от градската си къща на улица „Джърмин“. Определено изпитваше презрение към мъжете от неговия ранг, които ставаха роби на пороци като хазарт, пиене или развратни жени. Гордееше се с това, че винаги можеше да се контролира. Но сега едва не се самоопроверга, когато съзря великолепното създание, което със сигурност беше маскирано като Диана, богинята на лова. Вниманието му бе привлечено и задържано от непознатата жена, която беше в компанията на всеизвестната Алегра. Той мълчаливо наблюдаваше как младата красавица наклони глава назад, заливайки се в одобрителен смях. Излъчваше непосредственост, която го привличаше, независимо от очевидната и младост.
Без да усети изучаващия поглед, прикован към нея, Даяна се смееше на остроумния и забавен коментар на Алегра. Говореха за един от по-особените гости на бала. Когато тълпата се поотдръпна от контеса Корк, облечена в костюм на султанка, Даяна невинно каза:
— Може да е ексцентрична, но със сигурност изглежда безопасна.
— Всъщност е не-по-но-си-ма — разчлени думите си Алегра. — Всяка нейна дума е придружена с изпускане на газове. Ректалният й репертоар е забележителен. Сама можете да чуете…
Когато Даяна се наклони в посока на султанката и нададе ухо, я чу да казва на Кимбърленд:
— Време е да приемат закона за регентството. Кралят е като последния шапкар.
Даяна бързо загуби интерес към дамата. Алегра размаха ветрилото си бавно, но много ефектно. Като не преставаше да се смее, Даяна запита:
— Какъв съвет ще даде госпожа Лайтфут на учениците си по въпроса на газовете?
Алегра изписа на лицето си строгия израз на госпожа Лайтфут.
— И изпусналият се, и жертвата се правят, че не забелязват тези типични звуци…
Даяна трябваше да повдигне маската си, за да изтрие сълзите от смях.
Точно тогава граф Бат зърна виолетовите й очи, от което дъхът му спря. Дебнеше жертвата си с увереността на пантера. Когато се приближи достатъчно близко, протегна силните си ръце и обхвана Даяна през кръста, после я повдигна върху една платформа и застана до нея:
— Богинята заслужава да бъде на пиедестал — произнесе той с лекота.
Даяна не можа да си поеме дъх, когато непознатият я докосна с ръцете си. Беше много висок, защото тя се извисяваше съвсем малко над него. Взря се в черните очи, които безцеремонно преценяваха оскъдно покритите й прелести.
— Запознай ни, Алегра! — заповяда той.
— Не може, безочлив дяволе. Тя не е хапка за ненаситния ти апетит.
— Обещавам да й се наслаждавам. Както на хубаво вино — ще пийвам по глътка, ще го задържам в устата си, после ще отпивам отново и отново, цяла нощ ще утолявам жаждата си…
Алегра остана безмълвна. Едва ли можеше да разкрие пред графа самоличността на лейди Даяна Девънпорт.