— Страхувам се, че не carte blanche е това, което искам.
— Какво, по дяволите, искаш?
— Отговорът ми е „не“.
— Защо? — попита той.
Даяна го изгледа от главата до петите:
— Защото сте твърде арогантен, твърде сигурен и твърде, твърде стар за мен, граф Бат.
Марк Хардуик, графът на Бат, онемя.
— Не си правете труда да ме изпращате. Зная пътя до улицата…
Без дори да разбере, Хардуик счупи чашата, която държеше.
Лейди Даяна намери каретата си да я чака на ъгъла на Гросвънър Скуеър. Почука на вратата, но минаха няколко минути, докато разрошеният Джеймс излезе.
Вече вътре Даяна захвърли наметалото си. Все още беше без дъх от драматичната среща очи в очи със зрелия мъж. Когато разбра, че я желае, тя бе предусетила порочното удоволствие…
— Бързо ми помогни да си сваля костюма — помоли тя Биди. — Не знам как ще облека корсета си, тук е толкова тясно.
Биди й отговори компетентно:
— Малко е трудно, но става. Повярвайте ми, миледи.
Рано на следващата сутрин Даяна се изкъпа и изми косата си, за да е сигурна, че всяка следа от грима е изтрита.
Прудънс, с чаша шоколад в ръката, я наблюдаваше изумена.
— Измила си косата си! Колко досадно! Побързай да я изсушиш защото от твое име съм приела покана за разходка в Хайд Парк днес следобед.
— С кого? — запита Даяна, ядосана заради контрола, който Прудънс непрекъснато упражняваше над нея.
— С Питър Хардуик, разбира се. Толкова точно спазва графика на визитите си. Трябва да отбележа, че маниерите му са безупречни, както и трябва да бъде.
Даяна промени поведението си, когато чу името му, и реши, че ще изсуши косите си на огъня в библиотеката. Докато се разхождаше нетърпеливо пред пращящите пламъци, очите й преминаваха по кориците на подвързаните с кожа книги, търсейки нещо, което щеше да я заведе далече от тук — в друго време и на друго място. Избра легендата за крал Артур и се сви пред огъня в голямото кресло, за да чете.
Както винаги, въображението на Даяна полетя. Върна се векове назад — през разсейващите се мъгли се показа земния рай, наречен Авалон. Даяна загуби представа за времето, но изведнъж усети, че не е сама. С неудоволствие вдигна очи от книгата и погледна през облегалката на високото кресло, но страшно объркана, веднага скри главата си, както костенурката се скрива в черупката си.
В стаята цареше тишина с изключение на пращящият огън. Даяна надигна глава, за да види дали въображението й не й правеше лоша шега. Срещна чифт черни, пронизващи очи, които леко се разшириха от изненада.
— Диана е разкрита! — подхвърли с ирония той.
— Как ме намерихте? — изсъска тя.
— Бъди уверена, че не съм те търсил. Съдбата изпитва перверзното удоволствие да те изправя на пътя ми.
— Какво търсите тук? — поиска обяснение тя, затвори книгата и се приближи към него с агресивна походка.
— Не смятам, че е твоя работа, но съм тук, за да обсъдя купуването на една библиотека.
Думите му я спряха на място.
— Не тази, нали?
— Точно тази. — Дълбокият му глас режеше думите, изливайки очевидното му раздразнение.
— Това е невъзможно. Тази библиотека не се продава. Погрешно сте информиран, лорд Бат.
Ядоса се, че девойката знае името му, а той не знае нейното.
— За кого се мислиш, дявол да те вземе?
— Аз съм лейди Даяна Девънпорт, собственичката на тази библиотека.
— Здравей, Даяна — чу тя гласа на Ричард, който влизаше в стаята с подредени лавици книги. — Нямах представа, меси тук, скъпа. Съжалявам, че те обезпокоих.
— Ричард, аз съм повече от обезпокоена. Този… господин е с грешното впечатление, че продавам библиотеката си.
— Разбрах, че библиотеката е Ваша и се продава, Девънпорт. Не е ли така? — запита рязко лорд Бат.
— Тогава сте разбрали погрешно, милорд — прекъсна го Даяна. — Колекцията на починалия ми баща е безценна, поне за мен. И не се продава. — Тя погледна Бат с изгарящ поглед, забранявайки му да съобщи на чичо й за снощната им среща — като отмъщение.
Графът ни най-малко нямаше такова намерение. Продължи да разговаря с нея като с равна:
— Напълно сте права за стойността на тази библиотека. Отлично разбирам нежеланието Ви да се разделите с нея. Смятах, че Девънпорт има законното право да се разпорежда с нея — Гласът му вече беше спокоен, с изключение на леката нотка на съжаление.
— Аз наистина имам законното право да я продам — увери го Ричард. — Изпълнител съм на завещанието на моя покоен брат, а също съм настойник и финансов съветник на племенницата ми, докато навърши пълнолетие.
— Как можеш само да си помислиш да продаваш книгите на татко? — разпалено запита Даяна. — Аз съм израснала сред тях. Те са част от живота ми. Да ме разделиш с тях, е все едно да отрежеш ръката ми.