Прудънс знаеше, че трябва да върне племенницата си на земята.
— Даяна, спомни ли си къде си била през всички тези месеци или все още държиш на това, че си била пренесена далече в миналото?
Даяна обърна гръб на чичо си, за да погледне Прудънс.
— За една толкова уважавана жена, каквато изглеждаш, определено имаш нелепи мисли. Ти просто се задъхваш, за да ме накараш да потвърдя, че някакъв любовник ми е направил дете и аз съм се скрила от света за девет месеца. Но това просто не е истина, Прудънс. Върнах се назад във времето, когато римляните бяха окупирали Аква Сулис. Генералът, който ме взе като робиня, Маркус Магнус, беше всъщност Марк Хардуик, граф на Бат. И още нещо, Прудънс, ние бяхме любовници!
Ричард отвори вратата към столовата.
— Достатъчно ли Ви беше това, докторе? Едрият мъж пристъпи в стаята.
— Тя определено халюцинира. Ще подпиша документите.
— Кой, по дяволите, е този? — попита Диана разярена, защото подло бяха скрили някой зад вратата, за да подслушва разговора им.
— Това е д-р Клейтън Богнър. Той се съгласи да поеме твоя случай.
— За мене се грижи Чарлз Уентуърт. Сериозно ли мислите, че ще приема лекар по ваш избор?
— Нямаш право на глас по този въпрос. Ти си непълнолетна.
— Стойте настрана! — Даяна почти се задушаваше от ярост.
Чичо й не отстъпи. Двамата с лекарят я хванаха здраво за ръцете.
Даяна се бореше отчаяно.
— Пуснете ме, интриганти!
Д-р Богнър притисна кърпа към лицето й. Даяна се задави, започна да диша тежко и се отпусна в ръцете на чичо си…
Даяна почувства, че я носят. Повдигна натежалите си клепачи и разбра, че я пренасят в голямо здание, което приличаше на огромна къща, само дето имаше железни решетки на прозорците. Двамата мъже, които я носеха, бяха д-р Богнър и чичо й Ричард. Мили Боже, това беше друг кошмар, който обаче бе истински! Нима си загубваше ума?
Не, това наистина се случваше. Усещаше пръстите на доктора да се забиват в нежната й плът, докато я носеха. Главата я болеше непоносимо от веществото, с което я бяха упоили. Прудънс не се виждаше никъде, но Даяна знаеше, че тя сигурно бе дала съгласието си за нейното отвличане.
Когато влязоха вътре, гневът взе превес над страха. Щом я оставиха да стъпи на крака, Даяна рязко се дръпна от Ричард:
— Къде съм? — попита тя.
— В болницата — отговори той успокоително, като че ли насреща си имаше истерично дете.
— Няма да остана тук! Нищо ми няма! — Опита се да се отскубне от доктора, но той я държеше здраво като в менгеме.
— Разбира се, че ще останеш. Щом се оправиш, ще можеш да си дойдеш вкъщи — обеща Ричард.
Постепенно страхът започна да надделява. Даяна разбра какво правеха. Щяха да я затворят тук за дълго, за да могат да се разпореждат с парите й. Паниката я задушаваше. Трябва да избяга! Погледна ръката на Богнър, която я стискаше здраво, наведе се, заби зъбите си и го ухапа жестоко.
Той изкрещя от болка и моментално я пусна. Ричард се хвърли към нея, но тя застана зад голямото махагоново бюро. Жената, която седеше на бюрото, скочи уплашена. Даяна грабна стола, на който бе седяла старшата сестра, и го запрати към д-р Богнър. Не го уцели и столът се удари в стената, като направи грозна дупка в мазилката.
Даяна сграбчи газената лампа.
— Ако не ме пуснете оттук, ще съборя това проклето място, камък по камък! — И преди я бяха затваряли, но този път нямаше да им се даде.
— Тя е луда, извикайте охраната! — нареди д-р Богнър на старшата сестра.
Даяна счупи лампата и я хвърли върху книжата на бюрото. Всичко пламна и тримата в стаята се отдръпнаха назад. Даяна веднага се спусна към вратата, но за свое най-голямо учудване откри, че е заключена.
Приближиха се две едри, атлетично сложени жени, облечени в раирани униформи. Даяна потрепери като си спомни робите в баните на Аква Сулис.
— Нямаме избор! — Богнър гасеше пламъците с палтото си. — Сложете я в усмирителна риза!
— Не-е-е! — извика Даяна, когато жените от охраната преодоляха съпротивата й.
Заведоха я в малка стая на горния етаж. Вътре нямаше нищо, само високо на стената се виждаше прозорец с решетки. Даяна пое дълбоко въздух като се опитваше да запази разума си. Знаеше, че трябва да избяга от това място, но нямаше никакъв план. Нямаше да може да го направи с физическа сила, затова щеше да й се наложи да използва ума си.
Жените започнаха да я събличат. Видя усмирителната риза с каишите и закопчалките и започна да трепери.
— Моля, не ми обличайте това нещо, моля! Ще се държа прилично. Няма да ви създавам повече неприятности. — Все едно, че говореше на стените…