Въведоха го в салона и минутите се заточиха, докато прислужникът отиде да информира семейство Девънпорт за посетителя им. Марк Хардуик си спомни срещата с Даяна, когато за пръв път искрите прескочиха помежду им. Присъствието й в стаята почти се усещаше и в него се породи надежда, че е тук наблизо.
Споменът му бе прекъснат от влизането на мистър и мисис Девънпорт.
— На Вашите услуги съм, Ваше благородие? — обяви Ричард официално.
— Дойдох да видя лейди Даяна — заяви Марк Хардуик, потискайки желанието си да сграбчи Девънпорт за гърлото.
Ричард размени поглед с жена си преди да отговори:
— Боя се, че не е тук. Тя не се върна с нас в Лондон.
— Мога ли да попитам къде е? — Предизвикателният тон на Марк Хардуик ясно говореше, че не би позволил да го отпратят.
— Лорд Бат — обади се студено Прудънс, — не искам да се разправя наляво и надясно за това, но поверително ще Ви кажа, че тя отново замина.
— Къде замина, госпожо? — продължи той упорито.
— Ами, замина там, където беше отишла и предишния път, когато изчезна, предполагам.
Жената лъжеше! Даяна никога не би го оставила по свое собствено желание. Нямаше намерение да си играе на котка и мишка с тези двама измамници.
— Предполагам, че я криете тук някъде! — категорично заяви той.
— Това е лъжа! — извика Прудънс. — Това момиче ми е голям проблем, откакто почина баща й. Опитвам се да преживея скандала след първото й изчезване. Защо ми е да си създавам неприятности отново?
— Ако тя не е тук, не бихте имали нищо против да огледам къщата, нали?
Ричард повдигна рамене.
— Лорд Бат, моята професия е правото. В тази страна домът на всеки е неприкосновен!
— Но това не е Вашият дом, сър. Тази къща е на лейди Даяна и Вие явно искате да я заграбите!
— Да я заграбя! — Ричард изглеждаше засегнат. — Мога да Ви съдя за обида.
— Направете го. Вероятно бихте могли да обясните на съдията защо в къщата на Куин Скуеър мирише на опиум.
— Опиум! — Прудънс беше толкова шокирана, че щеше да припадне. — За Бога, сър, страдам от силни болки в ставите и точно това е причината, поради която и отидох в тоя Ваш проклет град Бат. Замирисало ви е на лауданум. Не мога да спя без тази опиева тинктура.
„Лауданум! Господи, тя има отговор за всичко.“
Граф Бат разбра, че е безсмислено да разговаря с тях повече. Напусна къщата, но не и околността. Поразпита съседите за Даяна. Всички до един отговаряха, че не са виждали младата жена почти една година. Марк Хардуик престоя там почти цял ден с надеждата да разпита прислужниците, които работеха у семейство Девънпорт. Най-сетне забеляза кочияша им, Джеймс, и го отведе в една кръчма на „Шепърдс маркет“ да го почерпи с няколко чаши от най-хубавата бира.
— Работата ми е в конюшнята, разбирате ли, а не в къщата, така че разчитам само на клюките от другите слуги. Когато младият Питър дойде и им каза, че сте намерили лейди Даяна, аз ги закарах в Бат. Валеше като из ведро и затова пренощувахме в една странноприемница в Чипънхем на около двадесет мили оттук.
— Закара ли ги на следващия ден до Хардуик Хол? — попита го Марк.
— Да, Ваше благородие. Това стана, след като наеха къщата на Куин Скуеър и ако съдя по това, което говореха, възнамеряваха да вземат лейди Даяна от Вашето имение. Бяха побеснели, когато тръгнаха без нея.
— Когато лейди Даяна дойде на Куин Скуеър два дни по-късно, ти вози ли ги някъде?
— Дори и да е била там, изобщо не съм я видял.
Марк беше съвсем отчаян.
— Тя не се върна с вас в Лондон, така ли?
Джеймс поклати отрицателно глава.
— Ами прислужницата на лейди Даяна? Мислиш ли, че знае къде може да е тя?
Джеймс се наведе поверително към Марк Хардуик.
— Лейди Мък освободи Биди, когато лейди Даяна избяга първия път. Биди смяташе да отиде в Бат и да провери дали би могла да си върне старата работа.
Графът разбра, че повече нямаше никакъв смисъл да издирва прислужниците. Плъзна една банкнота от десет лири към Джеймс и се упъти към студиото на Алегра, което беше съвсем наблизо.
След като графът си тръгна, Джеймс се позачуди дали не трябваше да му каже, че е върнал Ричард Девънпорт обратно до Чипънхем в Уилшир. Сви рамене. Господарят е бил сам! Разбира се, че не е взел племенницата си със себе си. Джеймс реши, че от тази информация не би имало никаква полза.
Докато граф Бат минаваше покрай железните перила пред високата къща, госпожа Лайтфут се приближаваше от противоположната страна. Стигнаха до входната врата едновременно и графът повдигна шапката си за поздрав.