— Когато връхлетях при тебе, мислех, че е Даяна.
— Даяна ли? — сви вежди Питър. — Само не ми казвай, че отново е отвлечена? Чакай, чакай, друг ли Хардуик седи тук? — Видя, че лицето на Марк е посърнало. — Добре де, проклет да съм!
Питър приседна на края на бюрото и залюля крак.
— Ако това може да ти прозвучи успокоително, смятам, че си имал късмет да се отървеш и избягаш от нея. Дарена е с красота на богиня, но е напълно студена. Повече от студена, тя е една дяволска ледена кралица. Аз не съм от тия, които приемат „не“-то за отговор, но тя винаги ме е държала на ръка разстояние с нейната недосегаема девственост.
Независимо от махмурлука си, Марк изведнъж се почувства по-добре. Наблюдаваше Питър изпитателно и смени темата.
— Идвало ли ти е някога наум да заработиш някакви пари?
— Не, никога — отвърна с абсолютно спокойствие Питър.
— Ще ти дам работа в каменната кариера или на един от шлеповете, които притежавам.
Питър сви устни.
— Брат ми, реформаторът. Не, благодаря, Ваше благородие. Довечера съм ангажиран в Алмак, посещение с танци при лейди Едуина Фарнсуърт-Пенистън, наследница на Железниците Пенистън. А ти си мислиш, че си губя времето само с курви и комар…
След като Питър излезе, Марк беше убеден, че брат му не проявява повече интерес към Даяна. Денят се проточи безкрайно. Освен да проследи Ричард Девънпорт, нищо по-блестящо не му хрумна. Беше убеден, че настойниците й знаят къде се намира. Сега обаче не беше толкова сигурен. Ами ако Даяна беше просто решила да си отиде? Тя беше изключително привлекателна млада красавица, която със сигурност можеше да оцелее, докато навършеше пълнолетие. Тогава щеше да се появи отново, да вземе наследството си и да вирне предизвикателно носа си към света.
Болката в сърцето беше почти непоносима. Не й обърна внимание и взе сутрешния брой на „Таймс“. Погледът му попадна на написаното за археологическа находка. Масивни каменни стени, считани за римски по произход, били открити под избите на Буш Лейн, встрани от Кенън Стрийт. Веднага отиде да разузнае. Много от приятелите му от Лондонското археологическо дружество бяха там. Това беше една от най-вълнуващите находки, откривани дотогава.
Без да може обаче да сподели всичко това с Даяна, Марк усещаше целия следобед тъп и безсмислен. Остана в Лондон още три дни. Следваше Ричард Девънпорт всеки път, щом той пристъпеше извън Гросвънър Скуеър. През деня адвокатът ходеше в кантората си, а вечер отиваше в публичния дом Мейфеър. Накрая Марк Хардуик прие факта, че Девънпорт няма да го отведе до Даяна. На четвъртия ден, загубил всякаква надежда, графът се завърна в Бат.
Даяна лежеше на тясното легло, вперила очи във високото прозорче с решетки. Свободата беше почти толкова необходима, колкото и въздухът. Празните часове се влачеха бавно, правейки дните и нощите безкрайни. Вяло си мислеше, че ако не е била луда, когато е пристигнала, сигурно е, че ще полудее, преди някога да може да излезе оттук.
Молеше надзирателките за някаква работа, като се надяваше да я пратят в кухнята или някъде другаде, но те не обръщаха внимание на молбите й. Искаше нещо за четене, но това беше като да говориш на стените и накрая й втръсна да ги моли. Започна да живее затворена в свой собствен свят, докато той стана по-истински от действително заобикалящия я. Често беше отново с Маркус в Аква Сулис, но много по-често бленуваше за Марк и за красивия град Бат.
Даяна нямаше представа откога бе затворена. По едно време отбелязваше дните върху стената с лъжицата си, но после се отказа… Ядеше много малко, тъй като слагаха опиум в храната. Отслабна, беше бледа и немощна, но дълбоко в себе си хранеше надежда. Боеше се, че ще умре без надеждата.
Марк щеше да дойде. Сега го обичаше дори повече, от когато и да било. Беше мъжът на нейните мечти. Той щеше да е нейното спасение! Затваряше очи и се отнасяше, плувайки от сън в сън, от милувка към целувка, винаги мечтаейки да се събуди и да се озове на безопасно място отново в силните му ръце. Но това никога не ставаше.
Даяна беше изпаднала в състояние на транс, но един ден внезапно започна да повръща. След като три дни подред беше повръщала непрекъснато, нейните надзирателки уведомиха за това д-р Богнър.
Той се уплаши. Лекарствата, които слагаха в храната й, за да я дрогират, очевидно действаха като отрова за организма й. И преди го беше наблюдавал при дребни жени. Нареди да спрат веднага лекарствата. Богнър знаеше, че настойниците й едва ли щяха да се разтревожат от смъртта на момичето, но той трябваше да отговаря за смъртния случай пред Графската управа на Уилшир и пред следователя.
Постепенно стомахът на Даяна се успокои и тя повръщаше само понякога. Разбра, че са престанали да слагат опиум в храната й и апетитът й се увеличи. Въпреки че не й прилошаваше вече, все още всяка сутрин й се гадеше и някакво страшно подозрение се загнезди в съзнанието й.