В момента, в който Прудънс излезе от стаята, Даяна се измъкна от къщата. Отиде до реката, за да погледа лебедите. Река Ейвън беше както широка, така и дълбока по пътя си към Канал Бристол и Келтско море. Представяше си лодките на келтите и викингите, военните кораби с големи весла на римляните. Видя два шлепа, натоварени със златисти камъни от Бат, и се досети, че трябва да са от кариерите на Хардуик. Когато огледа околните великолепни сгради от епохата на крал Джордж, видя, че повечето от тях бяха построени от същия камък. „Семейството трябва да е много богато и то отдавна“, помисли си тя. Когато отидеше в библиотеката, щеше да прегледа историята на графовете Бат и тогава ще разбере как се бяха сдобили с тази къща от периода на Елизабет.
През останалата част на деня именно Марк Хардуик непрекъснато нахлуваше в мислите й. Беше тъмен субект, властен и опасен. Точно типа мъж, за когото мечтаеше. Той ярко контрастираше с останалите от неговия ранг. За Даяна Марк беше антитеза на контетата, имитиращи крал Джордж. Всъщност той пасваше много по-добре на друг век, отколкото на този. Щеше да е прекрасен войн или изследовател от времето на Елизабет. Щом заспа, сънищата й отново бяха изпълнени със странния и арогантен граф, а не с галантния млад Питър Хардуик.
Когато елегантната карета на Питър напусна центъра на Бат и пое пътя покрай река Ейвън, по посока на северните склонове на града, Прудънс зададе глупав въпрос.
— Графът вкъщи ли е?
— Ъ-ъ… не. Опасявам се, че брат ми в момента не е там. Той е съдия на Съмърсет и бе извикан в Бристол.
— Колко жалко — добави тя. — Надявах се, че тази визита ще даде възможност на Даяна да се извини на Негова Светлост. Жалкото недоразумение около библиотеката беше толкова неприятно…
Даяна се изкашля, но не каза нищо. Между тях имаше нещо много повече, отколкото случая с библиотеката! Когато се срещнеха, между тях прехвърчаха искри. Даяна не искаше да е така, но знаеше, че изпитва фатално привличане към по-големия брат. Изпълни я огромно облекчение, че двамата с графа нямаше да прекарат нощта под един покрив.
От момента, в който влязоха през обраслата с бръшлян порта и поеха по дългата алея, Даяна се влюби в Хардуик Хол. Питър забеляза преклонението, излъчващо се от очите й и разбра, че работата е свършена наполовина. Когато каретата спря пред главния вход, икономът и двама прислужници се втурнаха към тях.
— Имам страхотна идея. — Питър се обърна към Прудънс: — Ще Ви оставя в сигурните ръце на господин Бърк, докато покажа околността на лейди Даяна.
— Не се притеснявайте за мен, Питър. Чувствам се като у дома. Тичайте, деца.
Даяна не можеше да повярва на ушите си. Когато Питър я изведе от каретата и тръгнаха към парка, тя каза:
— Карате нещастната жена да Ви целува краката!
Той се спря и я погледна.
— Знам точно как се гали една жена — приглушено отговори Питър.
Даяна почувства как по бузите й се разлива топлина. По гърба й премина тръпка. Въпреки че Питър имаше навика да казва неща, които бяха ужасно неподходящи, те не можеха да я развълнуват. Само я караха да застава нащрек. Предупреждаваше се, че не бива да му се доверява твърде много, но тъй като красотата на градината, пълна с ароматни растения, привличаше цялото й внимание, сърцето й се изпълни с щастие.
Разгледаха гълъбарника, овощната градина със старите кошери, водоскоците. Наблюдаваха гордите фазани напето да се разхождат из кадифените поляни. Когато стигнаха до лабиринта, направен по подобие на Двора в Хемптън, Даяна не издържа на изкушението да се втурне сама в него. Питър седна на една от гравираните пейки.
— Хайде, вървете да го разгледате — насърчи я той. — Ако до пет минути не намерите пътя обратно, ще дойда да ви спася.
След пет минути Даяна се загуби, което, разбира се окончателно я очарова. Плетът беше твърде висок и гъст, за да може Да погледне през него или над него. След много завои и връщания обратно намери центъра. Там седеше Питър и я чакаше.
— Лъжец — каза тя, като се смееше. — Обещахте че ще ме чакате отвън.
— И да пропусна шанса да бъда сам с Вас тук, където никой не може да види нашите любовни закачки?
Даяна знаеше, че ако се втурне да бяга, това само ще го предизвика още повече да я последва, за да я хване. Питър целенасочено се приближаваше към нея. Прегърна я.
— Ще искам някакъв откуп, за да Ви пусна. Това е традиция.
— Какъв откуп? — запита Даяна, като остана абсолютно неподвижна в ръцете му.
— Трябва да свалите някаква част от облеклото си — отговори той предизвикателно.
Без да й мигне окото, тя свали ръкавицата си и му я подаде. Питър не можа да скрие разочарованието си.