Даде щедър бакшиш на кочияша. Беше му благодарна, че тръгнаха толкова бързо. Устата му остана полуотворена от изненада. Даяна прехапа устни. Разбра, че бе направила гаф, но цинично отбеляза, че той не отказа парите. Взе багажа на Прудънс и влезе вътре. Леля й вече беше в кухнята и даваше нареждания за обяд, които щеше да я възстанови.
— Междувременно можете да ми направите смес от мадейра и яйца, преди да легна да поспя.
Мислите на Даяна се търкаляха като живак. Ако Прудънс щеше да спи, нямаше да има нужда от нея до обяд. Възможността да скита цяла сутрин сама бе изкушение, на което Даяна не можеше да устои. Веднъж да излезе навън, можеше да остане и цял ден. Какво, по дяволите, можеше да направи Прудънс, ако постъпеше така?
Даяна искаше да смени бежовата рокля с ужасния кринолин, но ако последваше Прудънс на втория етаж, щеше да загуби ценно време. След миг вече беше навън и тръгна към хълма Сайън и пътя Лансдаун.
Когато стигна височината и погледна през дърветата надолу към прекрасния град, Даяна усети сладостното чувство за свобода. Мекият въздух бе изпълнен с отразения звук на водата. Чу древните поточета, които се спускаха по хълма, бученето на река Ейвън, която се препъваше в моста Пълтени.
Видя острите върхове на средновековното абатство, където крал Едгар бе коронясан през десети век, както и великолепната окръжност на цирка, построен от архитекта Джон Ууд в стила на римския Колизеум.
Изпълни дробовете си с прекрасния свеж въздух и разбра, че е взела решение. Беше толкова просто и истинско. Двамата с Питър бяха сгодени, но продължителността на годежа не бе обсъждана. Ако той се съгласеше на по-дълъг годежен период, да речем една година, тогава щеше да остави нещата така, както бяха. Ако не приемеше, веднага щеше да се откаже. След няколко месеца щеше да навърши пълнолетие и да разполага с парите и наследството си.
Желаеше да има една година свобода, преди да предаде контрола на съпруга си. Ако Питър я обичаше, щеше да се съгласи да я изчака.
Намерила вече решението, грижите я напуснаха. Сърцето й отново бе безгрижно. Беше красива сутрин. Намираше се в прекрасен и древен град. И най-хубавото бе, че имаше цял ден пред себе си, за да открива чара му.
Започна да се спуска надолу, като първо тръгна наляво, после надясно, след което се намери сред една уличка с великолепни антични магазини. Предметите, изложени на витрините, бяха толкова примамливи, че не можа да устои да не влезе и да се поразходи вътре.
Някои от нещата бяха толкова необичайни, че не можеше да ги назове. Имаше антични бронзови ръкохватки, древни пейки за градина от камък, стари часовници, клавесини, мандолини. Спря се, за да се удиви на красив средновековен килим. Цветовете бяха малко избледнели, но все още от него се излъчваше тайнствена красота. Даяна бе развълнувана до дъното на душата си.
Продължи нататък. Спря, когато стигна до предмети, изработени от римски майстори. „Със сигурност не може да са древни“, помисли тя, а сърцето й заби ускорено. Имаше бронзов шлем с украса, щит, саби в ножници и железни ками. „Биха могли да бъдат от първи век“, помисли тя. Прокарвайки пръсти по шлема, си въобрази, че пръстите й изгарят. Дъхът й спря при мисълта, че тези неща се бяха запазили в продължение на седемнадесет века.
— Шлемът е принадлежал на римски центурион — промълви тя със страхопочитание.
Огледа магазина, но никъде не видя собственика. Изведнъж свали шапката си и реши да пробва шлема. За момент бе забравила, че е с перука. С приглушен ропот напъха напудрените къдри под страничните предпазители.
Бронзовият шлем бе необикновено тежък и когато се опита да го извади, установи, че главата й се е заклещила в него. В ушите й прозвуча удар на барабани. Стана й лошо и погледът й се замъгли. После почувства, че й става студено. Усещаше хладния въздух да преминава покрай нея. Имаше странното усещане, че се движи в пространството със страхотна скорост, въпреки че стоеше на едно място.
Шумът в главата й се увеличаваше, имаше чувството, че тъпанчетата й ще се пукнат. Опита се да прикрие ушите си с ръце, но почувства само огромния бронзов шлем, от който главата я болеше непоносимо. После усети, че пада — не просто на пода, а отвъд него.
Глава 7
Даяна чу някакви мъже да викат. Кои знае как се бе озовала отвън. Слънцето грееше в лицето й, заслепяваше я. Опита да се изправи на крака, но още докато беше на колене, видя два огромни коня които теглеха някаква каруца, да се насочват към нея. Инстинктивно се просна на земята, за да избегне копитата им. Когато конете я съзряха на пътя, се вдигнаха на задните си крака, изпръхтяха и каруцата се стовари с трясък на няколко сантиметра от главата й. Чу, че някои пищи. После разбра, че чува собствения си вик…