Выбрать главу

Мъжки глас й крещеше с всичка сила и я проклинаше. Смътно осъзна, че наоколо са се събрали и други коне и мъже, но вниманието й бе насочено към този, който крещеше. Докато се взираше втренчено в него, си помисли, че прилича на граф Бат. Имаше същата черна коса и тъмни очи, същия орлов нос, но от слепоочието до бузата му имаше червен белег, който му придаваше сатанински вид. Раменете му бяха невероятно широки, гръдният му кош бе мускулест и съвършено гол. Носеше някакво облекло, което оставяше и краката му открити. Бяха толкова твърди и мощни, че приличаха на дъбове.

Погледна към колелото, което се бе изтърколило почти до нея, и видя, че е част от колесница. Изгарящ гняв я обхвана, когато осъзна, че почти бе премазана от група смешни мъже, облечени като римляни, които се състезаваха с глупавите си колесници.

— Проклети глупаци! Големи мъже, а си играят на детски игри. Трябва да бъдете бичувани!

Тъмният мъж посочи с пръст към нея.

— Хванете я! — заповяда той.

Огромните мъжаги моментално изпълниха командата му. Зъбите на Даяна затракаха, когато я изправиха на крака и я задържаха, докато водачът им се приближи. Извисяваше се над нея, обхванат от силен гняв.

— Женско кълбо от дрипи! Още малко и щеше да нараниш конете ми. Коя си ти? — попита той със заповеднически тон.

Тя се втренчи в него изумена. Въпреки че говореше на някаква смесица от италиански и латински, разбираше всяка негова дума.

— О, Юпитер, ти си откраднала шлема — обвини я той, като протегна масивната си ръка и го свали от главата й. Видя, че косата й е бяла и я помисли за възрастна жена. Мръсната обемна рокля, с която бе облечена, покриваше цялото й тяло от врата до петите. Беше най-странното женско същество, което бе виждал. — Ти не ми отговаряш, така че аз ще отговоря вместо теб. Ти си шпионин, шпионин друид, като се съди по странните дрехи, с които си облечена.

Даяна не разбираше казаното. Тя се взираше в черните му очи и наблюдаваше как той овладява гнева си.

— Махнете я от коловоза и я дръжте далече оттук. Осигурете безопасността й, ще я разпитам по късно.

Мъжете я помъкнаха.

— Пуснете ме! Как смеете да се отнасяте към мен така? Тази свиня Марк Хардуик ли се казва? — Осъзна, че разбират нейния език, защото се засмяха, а после отговориха:

— Не, свинята е Маркус Магнус, Примус Пилус.

Мъжете се отнесоха грубо, без да се интересуват, че й причиняват болка. Страхът започна да измества гнева в сърцето й. Заведоха я до една дървена каруца. Един от мъжете се пресегна към желязната халка и я сложи около врата й, като че ли обуздаваше куче, което създава проблеми.

— Не можете да постъпите така с мен! — извика тя, но мъжете се отдалечиха. Мислите им бяха на друго място. Моментално я забравиха. Беше затворник на тези странни, жестоки и нецивилизовани хора. Седна в прахта и заплака.

Веднъж започнала, не можеше да спре. Плака, докато й прилоша. Накрая разбра, че няма никакъв смисъл. Никои не й обръщаше внимание. След няколко изхлипвания, от които тялото й се разтрисаше, след като неколкократно избърса лицето си с мръсни ръце, след като издуха носа си ръкава на дрехата, риданието й замря. Започна да оглежда околността. Видя трасе, специално подготвено за състезания с колесници. Всички мъже, които се виждаха наоколо, независимо от това дали участваха състезанието или не, бяха облечени като римски войници. Независимо от цвета на кожата им, височината или теглото, всички бяха с атлетични тела. „Те са точно такива, каквито трябва да бъдат всички мъже, но толкова рядко се срещат здравеняци като тях“, помисли си Даяна.

Състезателите бяха видимо безразсъдни. Бяха готови по-скоро да умрат, отколкото да загубят. Не обръщаха никакво внимание на безопасността си.

Колелата на колесниците се допираха почти едно в друго във върховните усилия за победа. Всеки се бореше сам за себе си и победата беше всичко. И въпреки това Даяна видя, че се забавляваха от шума, който се вдигаше, от смеха, крясъците, хвалбите или псувните.

Един мъж изпъкваше сред останалите. Той не можеше да бъде победен. Този мъж беше Маркус Магнус. Двойката му бели коне бяха толкова великолепни, колкото и той самият. Даяна протегна ръка към гърба си, където желязната халка бе заключена. Беше й горещо. Чувстваше се мръсна, беше жадна, но не можеше да направи нищо, докато не я освободяха. Тогава щеше да се обърне към местните власти и всички тези хора щяха да бъдат наказани.