Огледа се отново, опита да се ориентира и да познае мястото. Колко странно изглеждаше всичко. Намираше се на върха на хълма, но пред нея не се откриваше познатата гледка към Бат от времето на крал Джордж — градът изглеждаше съвършено различен. Около двадесет и пет акра бяха покрити с постройки, които изглеждаха като огромна казарма. Останалата част представляваха къщи и храмове. По-големите сгради имаха колони в класическия римски стил и все пак градът като че ли беше Бат.
Виждаше се парата, която се издигаше над баните, но едната сграда като че ли беше съборена. Не, тя грешеше — беше току-що построена! Как беше възможно! Даяна се опита да си спомни какво правеше, преди да се озове на това място. Беше й трудно да си припомни нещо определено… Разхождаше се по хълма Ленсдаун. Спомни си античния магазин. Влезе ли вътре? Беше почти сигурна, че е влязла. Но следващото нещо, което си спомняше, бяха конете, носещи се към нея.
Погледът й се насочи на юг. Склоновете бяха покрити с растителност, която приличаше на добре поддържани лозя. Те се простираха докъдето й виждаха очите! Ако Даяна не беше сигурна, че е невъзможно, щеше да се закълне, че се е пренесла назад във времето, когато римляните са владели Британия!
Щом състезанията свършиха, Даяна видя, че слънцето бе започнало да залязва зад веригата от хълмове. Маркус Магнус се приближи към нея, придружен от по-млад мъж, който беше изключително красив.
— Твоите хора стават все по-добри — чу го тя да хвали младия мъж. — Както ти казах, добре е да се поддържа строга дисциплина, но ако не се съчетава с възможност за разтоварване на напрежението, значи си търсиш белята.
— Обичам да се занимавам с тези, които правят белите, братко. По тази причина на деветнадесет бях вече центурион, а на двадесет и една ръководех кохорта.
Един от мъжете, който бе сложил веригата на Даяна, поздрави Магнус:
— Да ликвидирам ли затворничката, генерале?
Маркус Магнус го погледна за момент неразбиращо, после си спомни за кого говореше войника.
— Не. Ако я убиеш, няма да науча нищо.
— Имаш затворничка?
Магнус кимна към жената с желязната халка на врата:
— Едно много странно същество. Хванах я, че шпионира. — Обърна се към войника: — Заведете я в къщата ми, за да я разпитам.
— Дай ми жената. В най-скоро време ще изтръгна от нея цялата истина — предложи Петриус.
— Ако приложа твоите методи, писъците й ще разтревожат местното население, а в момента и без това имам проблеми с него.
— Не разбирам защо, по дяволите, се тревожиш толкова много за тях. Нецивилизованите британци са само с половин стъпка пред варварите. Страхът е оръжието, което трябва да използваш по-често.
— Недей да учиш по-висшестоящите от теб как да си гледат работата — отвърна Маркус, като се озъби.
Войникът даде знак на Даяна да се качи в каруцата, към която беше закачена веригата. Тя едва успя да се покатери, когато той тръгна по нанадолнището. Като се имаше предвид, колко примитивна изглеждаше каруцата, тя се изненада от мекото возене. Забеляза, че пътя, по който се движеха, беше направен много добре. „Римски път“, каза си тя мълчаливо.
Повтаряше си непрекъснато, че сънува и по-точно — сънува кошмар. Едновременно с това разбираше, че няма да може да се събуди, защото всичко беше съвсем реално. Не знаеше защо, не знаеше как, но се страхуваше, че вече не живее в осемнадесети век.
И което беше по-лошо, много по-лошо, беше затворник на главнокомандващия. Той и войникът му бяха обсъждали нейното ликвидиране съвсем безсърдечно. Обзета бе от страх. Имаше болезненото чувство, че сама бе виновна за нещастието си. Разбира се, това трябваше да се случи!
Колко пъти бе изразявала разочарование от времето, в което живееше? Винаги бе мечтала и гледала назад към това, което й се бе струвало великолепно историческо минало.
Презираше мъжете от нейното време, смяташе ги за слаби контета, като ги сравняваше с воините от времето на Елизабет или с рицарите от Средновековието. Ами ако съдбата бе решила да й даде възможност да разбере какво представляваха истинските мъже? Господ да й помага! Тези римляни щяха да я накарат да мисли за нормандските нашественици като за изискани джентълмени.
Каруцата влезе през портата в къща, заобиколена от висок жив плет. Спря пред врата, която беше от задната страна. Един по-възрастен мъж, среден на ръст, облечен в проста тога и със затъкнат в колана камшик, поведе разговор с войника. Погледна към Даяна с високомерието на принц.