— Освободи я! — Не се и опита да скрие отвращението си към това, което видя. — Хайде! — заповяда й той. Даяна разтърка врата си, където желязото бе наранило кожата й, но не се помръдна от каруцата.
Той заповеднически посочи с пръст към нея:
— Хей, ти, ела тук! — Ръката му се плъзна към камшика и намекът бе ясен.
Даяна слезе от каруцата и бавно се приближи към него.
— Аз съм Кел и отговарям за робите в това домакинство. Трябва да се подчиняваш на заповедите ми. — Очите му бяха светлосиви, безцветни като бурно море. — Последвай ме! — разпореди се той.
Поведе я по дълъг коридор, покрит с плочки. Минаха през една арка и влязоха в стоя, където имаше множество дървени пейки. Плочките на пода бяха наредени в красива мозайка.
Кел плесна силно с ръце и две жени моментално се отзоваха на повикването. Бяха облечени в прости, дълги памучни туники. Дългите им кестеняви коси бяха прибрани отзад и вързани на тила. Даяна забеляза, че и двете бяха грозновати, дори грубовати, но невероятно чисти.
Кел проведе с тях кратък разговор по същия надут начин, по който се бе отнесъл с Даяна. Те незабавно се поклониха и се запътиха да изпълнят заповедта му. Кел посочи една от пейките. Тя с облекчение се свлече върху нея. Коленете й се подгъваха. Нервите й бяха опънати докрай. Искаше й се да крещи, но знаеше, че няма смисъл да хаби енергията си срещу Кел, който отговаряше за робите. Всяка капка сила щеше да й е необходима, за да се разправи с Маркус Магнус, когато се появеше. А той щеше да дойде. Беше абсолютно уверена в това, въпреки че точно в този момент не вярваше на нищо…
Почти веднага жените отново влязоха в стаята и донесоха храна и нещо за пиене. Даяна се изненада, че ястията са за нея. Вдигна калаената чаша от подноса и жадно отпи. Беше гроздов сок, приятно подсладен с мед. Гърлото й бе така пресъхнало, че изпи чашата до дъно. Жената отново я напълни от каменната стомна.
Другата жена постави подноса с храната на пейката до нея. В едната чиния имаше сърцевина от артишок, зрели маслини и меко бяло сирене. Другата чиния бе пълна догоре с фино нарязано студено месо и хрупкав бял хляб, който беше още топъл.
Даяна бе толкова неспокойна, че храната не можеше да й се услади. Страхуваше се обаче да не бъде наказана с глад и затова слагаше хапки в устата си и се опитваше да дъвче. След малко вече беше сита и не можеше да поеме нищо повече, въпреки че храната бе добре приготвена и много вкусна. Бутна подноса настрани и отново посегна към течността.
Даяна се сви на пейката, когато видя Маркус Магнус да върви под арката. Млада жена изникна от нищото. Носеше няколко кърпи. Въпреки че беше висока и добре сложена, когато се приближи до Маркус, изглеждаше като джудже. Щом Кел се отправи към него, жената отстъпи с почитание.
— Кога ще се заемете с пленницата, генерале? Преди или след банята Ви?
Даяна видя раздразнението, което премина по лицето на генерала. Той още веднъж я бе забравил. Без да губи повече време, той се обърна към нея с тон, които не търпеше възражение:
— Коя си ти? — Думите и маниерът му не допускаха никакво колебание.
— Аз съм лейди Даяна Девънпорт.
Той се изсмя развеселен:
— Ха! Даяна, Ти за богиня ли се смяташ?
— Не. Даяна е името ми. Не съм богиня, но съм лейди. Вирна брадичката си. — Вие кой сте?
Той се стресна от високомерния й тон.
— Аз съм човекът, който решава дали ще живееш или ще умреш. Ти си моя затворничка, моя собственост. Искам да отговаряш на въпросите ми и то сега!
Даяна скочи, въпреки намерението си да не застава изправена пред него. Едва преглътна:
— Вие сте животно и грубиян! — произнесе тя тихо.
— Две от добрите ми качества. От каква националност си?
— Англичанка, британка съм.
— О, Юпитер! Друга лъжа! Племената на британците са примитивни ловци, толкова диви и нецивилизовани, че все още боядисват телата си с боя, за да плашат враговете си.
За момент Даяна остана безмълвна. Не можеше да отрече, че древните британци са били такива, каквито той ги описа.
— От къде си? — заповеднически запита той.
— От Лондон. Живея в Лондон.
— Имаш предвид Лондиниум, така ли? Дори езикът ти е странен. И това е друга долна лъжа. Лондиниум беше опожарен преди няколко месеца. Какво правиш в Аква Сулис?
— Аква Сулис, разбира се! Та това е римското наименование на Бат — промърмори Даяна на себе си.
— И шпионираше тук! Ти си мръсна друидска шпионка. Аква Сулис ли е следващият град, който ще бъде опожарен от дивите британци, които вие, друидите, държите под контрол?
Мислите на Даяна се лутаха. Беше чела много исторически книги и знаеше, че около 60–61 година от новата ера британската кралица Бодис бе предвождала въстание на местните племена срещу римляните и бе подпалила Лондон.