Даяна наклони глава:
— Води ме!
Качиха се на втория етаж на къщата и той я въведе в голяма стая.
— След като вечеря, господарят отиде с брат си в амфитеатъра. Може да минат часове, преди да се прибере. Предлагам да останеш тук, докато желаеш.
Съветът му засегна нейния морал, тя преглътна възражението си и той излезе.
Маркус Магнус искаше да прекара вечерта с по-малкия си брат. Не бяха се виждали цели пет години. Сега легионът му бе дошъл тук, в Британия, и щеше да премине активна подготовка в Аква Сулис, преди да нахлуе в дивите местности на Западна Британия, която все още не беше завладяна.
Маркус чакаше в преддверието, готов да посрещне Петриус, когато той влезе в къщата. Вместо да го прегърне, постави ръка на рамото му:
— О, Юпитер, изглеждаш силен. Доста си наедрял, откакто беше на седемнадесет години, когато те оставих в Рим.
Петриус бе тръгнал по стъпките на брат си. Маркус бе подписал договор за двадесет и шест годишна служба, когато беше само на четиринадесет години, превръщайки се в професионален войник. Петриус трябваше да стане на седемнадесет, тъй като нямаше конструкцията и мускулите на Маркус. Това обаче, което липсваше на физика му, той допълваше с жестокост, издигайки се до центурион на кохорта, ръководейки над петстотин войника. Командваше мъжете чрез страх и беше винаги готов да смени красивото си лице с Маркус. Лицето на брат му бе както по-тъмно на цвят, така и по-грубо. Извивката на носа му и широките скули го правеха да изглежда по-твърд, по-суров и непобедим. Белегът на слепоочието до бузата добавяше черта на диво насилие, което Петриус желаеше.
Като разглеждаше къщата на брат си, пожелаваше не само лицето му. Беше голяма почти колкото имението на баща им извън Рим. Преддверието имаше стъклен покрив, през който се виждаха звездите. Имаше и мраморен фонтан, където златни и сребърни рибки се стрелкаха между зеленината на водните растения.
Минаха между мраморните колони, за да влязат в трапезарията, където Маркус можеше да се храни сам или да забавлява гостите си. Цялата стая бе украсена в злато и сребро.
Стените бяха обградени от мраморни колони, а мраморните маси бяха разположени между накланящи се тапицирани легла, затрупани с възглавници и подлакътници в златисто и бяло.
— Много впечатляващо. Колко стаи имаш? — попита Петриус, решен да прикрие чрез гласа си завистта, която изпитваше.
— Доста може би — сви рамене Маркус.
— И колко роби?
— Тридесет в къщата — отговори Маркус, като пропусна градинарите и останалите, които се грижеха за живия плет, превръщайки дома в красива обител. Не искаше да се хвали пред Петриус.
— Имаш ли други?
И тъй като Петриус нямаше да го остави на мира. Маркус му каза цялата истина:
— Стотици. Взех ги в битка, когато дойдох в Британия, Бих се тук четири години, преди да стана Примус Пилус. Титлата дава право на много затворници.
— Аз не взимам затворници. Тръпката на битката окървавява сабята ми, когато посичам враговете на Рим.
— Когато ръководиш умело, враговете се превръщат в съюзници. Моите роби са добри работници. Строят пътища, акведукти и баните тук. Някои от тях са инженери. Придобиват умения, които могат да използват, когато възвърнат свободата си.
— Свободата си? Ти си глупак, Маркус. Когато няма да са ти необходими, можеш да ги изпратиш в галериите или в Рим да се бият на арената. По-скоро би трябвало да ги унищожиш, отколкото да им позволиш да те прободат в гърба в някоя тъмна нощ.
Маркус смени темата на разговора. Петриус се наслаждаваше на страстта към кръвта, както много от римляните и така се издигаше в ранг. Може би щеше да има нужда от това там, където отиваше. Маркус беше ходил там… Дивите келтски племена бяха ловци на глави. Планините на запад и Остров Мона приличаха на ада.
— Променил ли се е Рим през тези пет години?
— Сигурно се шегуваш? От времето, когато ти замина, за да лекуваш раните си, бяха построени толкова много сгради, че няма да познаеш града. Откакто Нерон е император, забавленията станаха зрелищни. Целият свят ни завижда. Борбите стават не само в цирка, но и във всяка друга част на града. Дълбоко се възхищавам на Нерон.
— Той изнасили майка си и после я отрови — безцеремонно заяви Маркус.
Петриус се изсмя:
— Съдба, която всички жени заслужават!
Мислите на Маркус литнаха към красивата робиня, с която току-що бе придобил. Вече нямаше търпение да я притежава. С усилие се върна към разговора:
— Бих се радвал да видя състезанията с колесници в цирк Максимус. Дори бих искал да си опитам късмета.
— Не ходя често там. Предпочитам гладиаторите и най-вече екзекуциите.