Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч
ПРОЛОГ
Легенди
Лятото на 1180 г.,
При управлението на крал Хенри II, в гората.
Тя обичаше гората. Никъде другаде светът не блестеше в по-прекрасни цветове: топлите кафяви и черни багри на земята, всевъзможните нюанси на зеленото — светло върху храстите, по-тъмно по тревата, набола върху плодородния торф, или студено и загадъчно между стеблата на дърветата, чиито клони закриваха слънцето, забулвайки гората в приказен, тайнствен полумрак.
Там, където короните на дърветата не бяха толкова гъсти, прозираше небето, понякога — синьо петно, блестящо на слънчевата светлина, но нерядко и — забулено от буреносни облаци. В такива дни гората стенеше и виеше, а клоните се свеждаха, сякаш в поклон пред някаква неизмерима, равна на божествената мощ.
Но имаше и дни, в които вълшебството се допълваше от нежна млечносива мъгла, стелеща се на вълма почти до земята. Колко обичаше да идва тук. Сетива за тази прелест бе наследила навярно от баща си, комуто дължеше освен това и някои привилегии. Когато се завръщаше у дома, за да си почине от службата си при краля, той я водеше в гората.
Отначало тя не знаеше, че не всеки може да идва тук. Знаеше само едно — колко прекрасен и добър е баща й. Очите му бяха морскозелени, имаше платинено руса коса и внушителна осанка. Изглежда и сам кралят го ценеше, тъй като често пращаше да го повикат. Винаги когато се завърнеше, баща й я взимаше със себе си в кралската гора.
Тъй като яздеше добре, днес баща й бе позволил да вземе една голяма кобила, а не някое пони, както обикновено. През този необикновен ден тя изглеждаше като голямо момиче. Косата й бе грижливо сплетена. Върху тъмнозелената рокля с бухнали, елегантни, стесняващи се към китките ръкави, чийто цвят съперничеше с този на гората, носеше мраморно бяла туника.
На гърба й висеше кочан със стрели, а на едното й рамо бе преметнат лък. Тъй като й доставяше неимоверно удоволствие да съпровожда баща си по време на лов, никога не му призна, че й е неприятно да стреля по красивия дивеч. Освен това знаеше, че всеки уцелен елен допълва хранителните запаси за дългите зимни месеци.
Наистина, този ден започваше чудесно. Малката им групичка се състоеше само от баща й, братовчед й Роб и нея, плюс двама пажа, които трябваше да отнесат плячката в къщи.
Роб бе на тринайсет, пет години по-голям от нея, и все още му доставяше удоволствие да й се присмива. Иронично й се покланяше, обръщайки се към нея с думите „госпожица Зелени ръкави“. Тя се оплакваше, наричайки го „малък дявол“ и въпреки това Роб не млъкваше, което, разбира се, ни най-малко не я смущаваше.
От време на време й хрумваше някой подходящ отговор и докато яздеха през гората тя виждаше, че баща й се усмихва на хапливите закачки, разменяни от децата. Естествено, дивечът бягаше надалеч, но те имаха още почти цял ден пред себе си. Бе приятно хладно, повяваше лек ветрец, шумолящ в листата, а гората бе огласяна от птичи песни. Топлината на слънчевите лъчи почти не се усещаше под зеления балдахин на дърветата.
Тя имаше неясно предчувствие, че нещо ще се случи. Във въздуха тегнеше странно мълчание, внезапно възцарила се тишина, предупреждаваща момичето, което сякаш бе принцеса и господарка на горските духове. Пленително и омагьосващо… Не, нищо подобно. Чувството, обзело я неочаквано, бе страх. Нещо ужасяващо връхлиташе насреща й и тя се боеше да навлезе по-дълбоко в сенките между дърветата.
Преди да успее да извика и привлече вниманието на останалите, пред очите й се разигра трагична сцена. Вече не бяха сами. Насреща им, яхнали великолепни коне, се изпречиха трима барони, облечени в най-фина вълна и лен, с обшити с кожа наметки. Конете им също носеха скъпоценни накити. Цветовете на единия от мъжете — жълто и тъмносиньо, блестяха и върху седлото му. Многобройни, значително по-семпло облечени пажове съпровождаха благородниците. Всички бяха наобиколили някакво дърво, край което, широко отворила кафявите си очи, умираше една сърна. Кръв бликаше от гърдите й, където стърчеше умело насочената стрела.
Но не гледката на умиращия дивеч бе това, което я обезпокои, въпреки че смъртта на едно толкова красиво животно я потискаше. Много по-заплашителен й се стори начинът, по който бароните обграждаха двама мъже, стоящи край сърната. Двамата, очевидно вцепенени от страх, изглежда не произхождаха от знатни семейства, тъй като туниките им бяха от груб кафяв плат, а единият нямаше дори ботуши, които да пазят слабите му крака. Изцапаните им лица издаваха, че спят направо върху земята, най-много край някой огън, запален под открито небе. Кафявите им коси бяха дълги, както ги носят саксонците. Възрастният имаше брада, а върху горната устна на по-младия едва бе набол нежен мъх.