— Аз също — отвърна събеседникът му, превъзмогвайки болката, все още заплашваща да го сломи, когато мислеше за Алиса. — Искрено съжалявам и че братовчедка ти е загубила баща си. Днес рядко се срещат толкова добри и благородни мъже. Но що се отнася до дъщеря му, тя трябва да бъде вързана и омъжена. — Той повдигна рамене. — Ричард скоро ще се погрижи за това.
— Но тя не желае да се омъжва. Цени независимостта и живота в горите, своята свобода.
— Този стремеж за свобода някога ще й коства главата. Но както казах, ти си този, който отговаря за нея. Добре си отваряй очите, братовчеде.
Робин размаха шапка със смях.
— Бог да благослови добрия ни крал Ричард и дано Негово величество се върне колкото е възможно по-скоро!
— Амин!
След тези последни думи двамата мъже се разделиха, а гората погълна тайните им.
ГЛАВА ВТОРА
Лятото на 1192 г.
По време на кръстоносният поход на крал Ричард Лъвското сърце към Ерусалим.
— Стрелци, прицелете се! Огън! — викаше Дамиан с високо вдигнат меч, командвайки стрелбата на храбрите англичани от кервана на Ричард.
Никой, в това число и коронованите глави на Европа, не оспорваше, че Ричард Лъвското сърце е изключителен рицар и блестящ военен тактик.
Този кръстоносен поход бе започнат през 1189 година от германския император Фридрих I, последван на следващата година от Ричард и Филип, кралят на Франция. Зимата бяха прекарали в ожесточени спорове в Сицилия. След това потеглиха за Кипър и го завладяха.
Междувременно Дамиан се бе присъединил към краля си. Щом стигнаха Акка в Светите земи, монархът бе заповядал на войските си да обсадят града. Всички кръстоносци мълчаливо се бяха подчиниха на заповедта му и бяха извоювали славна победа.
Дамиан бе начело на рицарите си в битката със защитниците на града. Тъй като гарнизонът не бе получил подкрепление от воини и провизии, след двугодишна обсада в крайна сметка се бе предал. Ричард бе принудил града да капитулира.
Дамиан се радваше на победата с цялото си сърце. Непривикнал към битките в пустинята, подобно на хората си ден след ден страдаше от ужасната горещина, а нощем — от необичайния студ. Всичко бе в пясък — дрехите, ботушите му. Имаше чувство, че ще се задушат в пясъците. Усещаше пясъка в устата си дори и насън. На всичко отгоре тези земи бяха обитавани от непознати змии и насекоми и хората му с цената на много жертви опознаваха тези от тях, от които трябваше да се пазят по време на нощния си отдих.
Въпреки всичко престоят из Светите земи му носеше радост и рицарят се възхищаваше от способностите на краля си. Сега те, почти петдесет хиляди мъже, се спускаха към брега, за да завладеят последната твърдина — Ерусалим. По море ги следваше флотата на Ричард. На ден те оставяха зад гърба си само къси разстояния и плътно се скупчваха на големи групи.
Саладин, великият султан и предводител на мюсюлманите, постоянно нападаше откъм сушата фланговете на кръстоносците, опитвайки се да откъсне рицарите от пехотата, но Ричард прозря плановете му и забрани на хората си да се впускат в сражения. Така редиците на кръстоносците оставаха цели.
При един опит на Саладиновите войски да предизвикат ариегардна схватка, кралят най-сетне даде на подчинените си знак за отпор. Дамиан бе готов още преди да прозвучи уговореният тромпетен сигнал. По време на марша английските стрелци се бяха смесили с пехотата и със стрелите си бяха държали врага на разстояние. Сега те започнаха устремната атака.
Стрелите им пронизваха въздуха и добре организираната пехота на кръстоносците в плътни редици се насочи срещу турците. Дамиан нададен боен вик, заби шпори в хълбоците на бойния си жребец и се хвърли в битката с езичниците. Изпод тътнещите копита на всички страни хвърчаха земя и пясък. С леката си кавалерия графът летеше срещу част от турската конница. Враговете му владееха отлично боя с меч, което бе известно на Дамиан, както и на останалите рицари.
Конете връхлетяха гърди в гърди, цвилейки оглушително от болка, щом се нанижеха на острието на някой меч, предназначен за ездача им. Виковете на воините почти бяха заглушавани от грохота на боя — звън на стомана, строполяване на коне и войни в тежки доспехи.
Пред очите на Дамиан постоянно изникваха мургави лица. Обграден от всички страни, той се бе надигнал върху стремената и сечеше на всички страни враговете си. Един след друг те отстъпваха или се строполяваха мъртви. Очите му се пълнеха с кръв от една рана на челото и той трябваше непрекъснато да я изтрива, за да може да вижда.