— Дамиан! — долната й устна трепереше, а в очите й блестяха сълзи. — Мариан ми разказа, че Сребърния меч, това си ти. Значи мъжът, който през онзи зловещ ден в гората също е видял, как бе отрязана ръката на клетото момче и как баща му едва не увисна на въжето…
— Да, Кет, вършат се крещящи несправедливости и някои хора се опитват да попречат на това. Но в предстоящата битка няма какво да търсиш.
— Щом смяташ, че не бих могла да помогна…
— Зная колко благородно си ни помагала през всичките тези години — с тих глас призна той. — Благодарение на това, че винаги ни държеше в течение на събитията, можахме да спасим живота на много хора и да попречим на ужасните действия на някои барони. Сега обаче не става въпрос за незначителен сблъсък, а за война. Сега отивам в лагера на Робин, а ти ще се върнеш в къщи.
Гласът й, само преди миг почти умоляващ, сега прозвуча ледено:
— Лъжеш се, ако смяташ, че някога отново ще стъпя в замъка ти и ще живея под един покрив с тази чернокоса вещица. Дори и да ме закараш насила, ще намеря средства и начини да ти избягам. Можеш да ме връзваш за дървета и биеш…
— Кога съм те удрял, Кет? — прекъсна я той.
— В гората! Не намери дъбов клон и за тази цел използва ръката си!
Дамиан неволно се засмя, което бе грешка. Момичето веднага с всички сили възобнови съпротивата си.
— Съжалявам — извини се мъжът. — Между другото, онзи пердах не ти попречи отново да ме нападнеш.
— И отново ще го сторя! — изфуча тя. — Ако някога пак дръзнеш да раздаваш заповеди наляво и надясно…
— Нека изясним това веднъж за винаги. — Той седна на пети и освободи Кет от тежестта на тялото си. — Тук аз съм господар и ще ми се подчиняваш. — Дамиан не сваляше поглед от очите й. — Но аз никога няма да те принудя да живееш в дома ми с друга жена, защото никоя не може да стъпи и на малкото ти пръстче по красота и изящество. Това арабско момиче наистина ме познава. В Светите земи трябваше да понеса несгодите на една дълга война и след тежките битки търсех утеха в обятията на някое нежно момиче.
— … което е по-нежно от мен — прошепна Кет и Дамиан се засмя.
— Ти си несравнима, скъпа моя. Но в едно ти се заклевам — след като Ричард ме убеди да се оженя за теб, не съм докосвал друга жена. Наистина, не защото сърцето ми вече предусещаше колко ще ме омагьосаш, а защото имаше прекалено много работа за вършене. Но аз в действителност не подозирах, че Аффа гледа на себе си като на моя собственост. Знаех единствено за решението на Ари, да ме последва в Англия. Разбира се, че веднага ще отпратя момичето. Ако се подчиняваш на желанията ми, не е необходимо да се връщаш в замъка Клифърд. Единствената причина да те пратя там бе, че не можех постоянно да държа под око тайния проход.
Тя скри усмивката си.
— А ти какво ще правиш?
— Ще се присъединя към Робин, заедно с моите и твои рицари. Заедно ще надвием войската на принц Джон. А сега, моля те, върни се в замъка си и се погрижи да бъде добре отбраняван. Рицарите ти никога повече не бива да допускат да бъдат изненадани, както през онази нощ. Дьо Ла Вил все още не се е отказал от замъка ти. Има само едно нещо, което желае повече.
— И какво е то?
— Теб. Всичко би дал, за да те има. Мисли за това и никога повече не се излагай на опасност. — Той стана, помогна на Кет да се изправи, завързвайки разрязаната на гърдите й туника. — Ще ме послушаш ли? — След кратко колебание Кет кимна и той притисна главата й към гърдите си. Устните му докоснаха косата й и Дамиан усети сладък дъх. — Рози… — прошепна той. — Винаги ухаеш на рози, любов моя. Което ми напомня за сватбената ни нощ, за цветните листчета, нежни като твоята кожа…
Неочаквано се почука на вратата и Кет уплашена се отдръпна от Дамиан. Оказа се, че няма причина за безпокойство.
— Госпожо! — дочу се гласът на Малкия Джон. — Лорд Монджой! Побързайте! Хората са готови и Робин ви очаква. Очевидно войската на Дьо Ла Вил се е събрала на изток, а вашите рицари, господине, вече са в гората. Трябва да дойдете веднага!
— Да — отвърна Дамиан, взе Кет в обятията си и я целуна.
Целувката бе кратка, но страстна и обещаваща. Когато вдигна глава, Дамиан с почуда видя, че в очите на момичето блестят сълзи.
— Пази се, Дамиан — помоли тя.
— Аз съм умел и опитен рицар.
— Чувала съм, но все пак си смъртен.
— Значи ли това, че вече не съм ти противен?
— Ти спаси живота на баща ми.
— Кажи го, Кет. Ако ще и само заради това, че аз съм Сребърния меч, а ти — госпожица Зелени ръкави и легендата ще стане още по-красива. Кажи: „Обичам те, Дамиан, лорд Монджой, съпруже мой. Пази се от всички опасности, заради мен, защото те обичам.“