Устните й докоснаха неговите.
— Защото от това са изтъкани легендите.
Шепотът й бе едва доловим.
— Обичам те, Дамиан, лорд Монджой, съпруже мой. Пази се от всички опасности, защото те обичам.
— О, Кет… — примоли се той след една последна целувка: — Сега препускай към къщи, дай ми сила, защото знаейки, че си в безопасност още по-храбро ще въртя меча.
Тя се отправи към вратата, където спря и се извърна към Дамиан. Гласът й прозвуча тих, но кристално чист.
— На никаква цена не допускай да ти се случи нещо. Защото, убедена съм, Сребърния меч скоро ще стане баща… или лорд Монджой. А в тези тежки времена, детето има нужда от баща.
— Кет! — той се спусна след нея, но момичето вече бе отворило вратата, забързано покрай Малкия Джон.
Гледайки подире й, на Дамиан му се стори, че чува тихо хълцане.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Ари стоеше върху зъберите на замъка Клифърд, наблюдавайки как хората на Монджой се подготвяха за битка и яхваха конете. До слуха му съвсем приглушено достигаше звън на стомана, цвилене, тропот на ботуши. Тези мъже бяха устояли на изглеждащите безкрайни месеци на войната из Светите земи и бяха научени за кратко време да се въоръжават и подготвят за битка. Сега очакваха единствено знак от господаря си.
Хладен бриз обвяваше лицето на Ари, в чиято душа се надигна безпокойство. Тук се сблъскваше с война, много по-различна от онази по родните му места. Един християнски принц, движен от алчност, воюваше срещу брат си, също християнин. Всичко вещаеше беди.
Ари бе видял войната да приближава, но после всичко потъна в сиви облаци, подобни на онези, замъглили видението, в което за пръв път съзря Катрин. Напразно се опитваше да прозре забуленото в мрак бъдеще.
Ари едва се бе запознал със съпругата на господаря си, но вече знаеше, че тя е влюбена в лорд Монджой. Силата на страстите, изпълващи сърцето й, можеше да се сравни с нейната неподражаемата красота. Това бяха благородни страсти — стремеж към справедливост за всички хора и желание да помогне на бедните. Възможно ли бе подобна жена да измени на съпруга си?
И въпреки това, виденията му говореха недвусмислено. Трябва да се е заблудил. Всичко бе потънало в мъгла. Ари вдигна очи към небето, където се скупчваха сиви облаци. Разнесе се гръм, но светкавица така и не блесна.
Дали това не бе предупреждение? Ари притвори очи. Да, той бе видял госпожица Катрин в една колиба, заедно с мъж без лице. Сребърния меч. Това не бе истинска измяна, защото мъжът всъщност се казваше Монджой. Въпреки това откритие, безпокойството не се разнесе.
Заръмя студен дъжд. Арабинът погледна надолу към двора. Един рицар на висок глас раздаваше заповеди, друг вдигна щита си и даде знак на оръженосеца си да доведе някакъв кон. И тогава Ари видя, че сред множеството обикаляше някой, който не принадлежеше към рицарите. Аффа. Никой не й обръщаше и най-малко внимание. Ари не знаеше как е успяла да се промъкне сред рицарите, завръщащи се от Светите земи с трофеите на господаря си. Графът едва ли бе разпоредил момичето да съпроводи хората му, защото то не му принадлежеше. От друга страна, Аффа много нощи го бе дарявала с наслади и по тази причина молбата й да отпътува за Англия, не бе отхвърлена.
Ако Ари бе узнал за плановете й навреме, това нямаше да се случи. Тя излъчваше нещо зловещо, егоизъм, противоречащ на учението на Аллах. Не би се спряла пред нищо, за да постигне своето. Навярно се бе надявала, че съпругата на Монджой е някоя отвратителна вещица, която лесно може да бъде извадена от играта. Междувременно трябваше да се сблъска с реалността, с блестящата красота на госпожа Катрин, с прелестта на копринената й коса, приличаща на разтопено злато.
Сърцето й също бе златно. Ари я бе видял да се отдалечава, но не направи опит да я спре, защото знаеше, че тя ще занесе на приятелите си важна вест.
Учудване откъсна Ари от мислите му. Аффа, яхнала едно арабско пони, приближаваше портите на замъка. Стражите не се виждаха, но Ари предположи, че те само ще сбърчат чело, ще вдигнат рамене и безпрепятствено ще пропуснат момичето да мине.
Дали то възнамеряваше да си отиде завинаги? Това би било най-добре. Може би Аллах се бе показал милостив, давайки й да открие в някой друг барон онова, което напразно бе търсила в замъка Клифърд.
Ари все още следеше с поглед отдалечаващите се рицари, когато внезапно бе пронизан от леден полъх. Що за глупак бе той, що за сляп ясновидец! Измамата от видението все още не се бе случила, все още предстоеше. И не госпожа Катрин щеше да измени на съпруга си, а някой, който изобщо не знаеше що е вярност. Затова бе онзи мрак…