Въпреки почти осезаемото напрежение, изпълнило гората малко преди битката, въпреки всички опасности, Кет не желаеше да се връща обратно в замъка си, преоблечена като селянка. Така че тя препусна пред Дамиан и Малкия Джон към лагера на Робин и трескаво се зае да намери някоя празна колиба, в която да облече обичайните си дрехи.
Когато отново се появи навън, тя видя сър Джеймс Къртни да язди към нея. Очевидно Дамиан, междувременно също пристигнал в лагера, бе натоварил най-приближения си рицар да отведе съпругата му у дома. Кет с чувство за вина си спомни какви неприятности бе създала на младия рицар и обеща:
— Доброволно идвам с вас, господине. — След това тя размени със съпруга си само бегъл поглед, тъй като за по-дълго сбогуване нямаше време.
— Пази я добре, Джеймс! — тихо нареди Дамиан, преди да насочи коня си към Робин. Кет го проследи с поглед, молейки Всевишния да й го върне скоро. След това притисна с колене хълбоците на кобилата си, която препусна като вятър и конят на сър Джеймс с мъка успя да я догони.
Небето вече бе раздирано от светкавици и при един гръм конете се изправиха на задните си крака. Кет веднага овладя обърканата Елиша, успокоително я потупа по врата и се извърна към спътника си.
— Трябва да се приготвим за тежка нощ.
— Очевидно. Нека побързаме! Може би ще стигнем замъка преди бурята да се е развилняла истински.
Момичето не мислеше за собствената си безопасност, а единствено за тази на Дамиан, Робин и другарите им. Дали хората на Монджой бяха наистина на път? Дали войниците на Дьо Ла Вил и Джон щяха да се изпречат срещу им?
Силният вятър вдигаше листа и пръст, а въздухът бе влажен.
— По-бързо, госпожо! — подкани я сър Джеймс и Кет пришпори кобилата си.
След угасването на ослепителните светкавици се спусна непрогледен мрак, сякаш великанска черна ръка закри последните слънчеви лъчи. Кет накара кобилката си да забави ход и по-внимателно следваше губещите се в мрака очертания на водещата към замъка пътека.
— Пуснете ме да мина напред! — помоли сър Джеймс.
— Елиша и аз познаваме пътя по-добре! — извика през рамо Кет. Когато отново се обърна напред, нова светкавица освети лежащата пред нея пътека. Вик на ужас се откъсна от устните на момичето. Пред тях имаше около двадесет тежковъоръжени мъже, начело с Дьо Ла Вил. Шлемът му изобразяваше крила на гарван, а наличникът приличаше на човка.
— Ето я! — Шлемът заглушаваше гласа му. — Хванете я, бързо!
Кет отчаяно се опитваше да обърне кобилата си, за да избяга, но нищо неподозиращият сър Джеймс й препречваше тясната пътека. Изплашената Елиша отново се изправи на задните си крака и хвърли господарката си, миг преди самата тя да изгуби равновесие и падне на земята.
Само леко замаяна от падането, Кет скочи на крака, загрижена за вярната си малка кобилка. За щастие тя не си бе счупила нищо, сама се изправи на крака и направи няколко крачки в страни.
Изведнъж Кет усети как някой пристъпи плътно зад нея и дочу гласа на Дьо Ла Вил:
— Елате, госпожо, ще яздите с мен.
— По-скоро адът ще замръзне!
— Ще видим…
Нищо неподозиращият сър Джеймс бе съборен от седлото и лежеше в тревата с опрян на гърлото меч. Мъжът, който го бе повалил носеше туника с цветовете на Дьо Ла Вил — синьо и жълто, а също и три извезани черни гарвана.
Дьо Ла Вил самодоволно обяви:
— Ако докато преброя до три, тя не се е качила на коня ми, прережи гърлото на хлапака, Гилън. Госпожо? — Той й подаде ръка. — Едно…
Кет не се поколеба, защото Гилън вече бе изтеглил меча си и острието му докосваше гърлото на Джеймс.
— Най-сетне сте тук, където толкова копнеех да ви видя! — триумфиращо извика Дьо Ла Вил, когато Кет седна на седлото пред него. — Или почти… Но още тази нощ ще постигна целта си, когато замъкът ви стане мой!
— Никога няма да проникнете в него. Стражите са утроени. Само лукавството ви помогна през онази нощ.
Ръцете му я стиснаха още по-силно.
— Вие ще ни въведете в замъка, госпожо.
— Никога!
— Искате младият ви спътник да умре ли?
— По-скоро сам ще се обеся, госпожо Катрин, отколкото да стана причина да изгубите честта и замъка си! — извика сър Джеймс.
— Ах, мило момче, по-добре ще е да се откажете от подобни геройски постъпки — присмя се Дьо Ла Вил. — Мога да заплаша госпожата с нещо много по-страшно, отколкото вашата маловажна смърт.
— Моята собствена? — попита Кет, дълбоко погнусена от физическата близост на Дьо Ла Вил. — Веднъж вече бях изправена пред избора между вас и смъртта и избрах второто.