В смеха на Дьо Ла Вил бе примесена лудост, която вся у момичето вледеняващ страх.
— Къде остана разумът ви, господине? Аз съм омъжена за лорд Монджой и със сила няма да постигнете нищо. Дамиан ще ви победи на бойното поле със своите и с хората на Робин…
— Мислите ли? — ръцете му я притискаха като стоманени клещи. Когато изви глава назад, заради шлема тя успя да види единствено очите му, които сякаш горяха.
— Дьо Ла Вил… — В храсталака се чу шумолене и Кет занемя. От мрака наизскачаха конници. В светлината на една светкавица, последвана незабавно от оглушителна гръмотевица, клоните се разтвориха и Кет зяпна недоумяваща.
Начело на конниците яздеше жена, загърната в най-красивата наметка на госпожа Монджой, а по лицето й бе изписано задоволство. Аффа… Значи се бе съюзила с Дьо Ла Вил. Докато извеждаше коня си на пътеката, тя свали русата си перука.
— Какво за Бога…
— Ще заповядате на хората си да вдигнат подвижния мост, госпожо. А когато влезем в замъка ви, ще наредите на стражите да сложат оръжие. Иначе ще наредя да убият мъжа ви.
— Не можете да го направите…
— О, напротив…
— Преди това ще умрете от ръката му…
— Ще видим, госпожо.
„Не биваше да се подвеждам от коварствата на Дьо Ла Вил“ — упрекваше се Дамиан, докато яздеше по тъмната горска пътека. — „Нито на любовните обяснения на Кет…“. Мисълта за нея бе особено болезнена. Какъв глупак се бе оказал, при положение че Ари толкова настоятелно го бе предупреждавал!
Но как би могъл да подозира, че тя ще му изневери с Дьо Ла Вил? Никога не се бе съмнявал в омразата й към този мъж.
Малко след като Кет и сър Джеймс бяха напуснали лагера, един от хората на Робин донесе лоши вести.
— Робин! Лорд Монджой! Нещо не е наред. Видях госпожата да тича през гората по-бързо от вятъра и да вика за помощ. Опитах се да я последвам…
— Къде по дяволите се е дянал Джеймс Къртни? — прекъсна го Дамиан.
— Не зная, господине. Чух го само да я вика по име…
— Дамиан, почакай! — помоли Робин. — Ще събера хората си.
— Не, няма да успеем да достигнем рицарите ми навреме, а в такъв случай сме загубени. Щом Кет е в беда, аз съм този, който трябва да й се притече на помощ!
— Дамиан…
Робин напразно се опитваше да го разубеди. Бурята приближаваше и по небето все по-често проблясваха светкавици.
— Последвай ме! — заповяда Дамиан на мъжа, който бе открил Кет, пришпорвайки с пети жребеца си. От известно време животното неспокойно ровеше с копита пръстта, изплашено от бурята. Най-сетне господарят му отпусна юздите. Разбойникът галопираше редом с графа, за да му показва пътя.
Неочаквано Дамиан дочу името си — едва доловим вик, донесен от вятъра, тих шепот сред дърветата.
— Кет!
Светкавици отново осветиха гората и той съзря момичето. За да се пази от вятъра и дъжда, тя носеше наметка, една от любимите й дрехи, която съпругът й добре познаваше и която бе взела със себе си в замъка Клифърд.
— Катрин, почакай! — въпреки че инстинктът му подозираше клопката, Дамиан последва неясния силует.
— Дамиан! — вятърът заглушаваше гласа й.
— Ела при мен, Кет!
Сега гласът й идваше от един гъсталак, през който Луцифер не можеше да се провре. Дамиан скочи от коня и се втурна към мястото, от където идваха виковете.
— Господине! — извика след него разбойникът, но когато се извърна Дамиан не го видя повече. Вече знаеше. Кет го бе подмамила в клопка.
— Дамиан!
Докато тичаше в мрака, Дамиан напрегнато се ослушваше за ехото от нейното хлипане. Каквото и да му струваше това, той трябваше да я намери и да разбере какво става. Предвидливо извади меча си, за да се предпази от очакваното нападение.
— Сега вече го пипнахме! — прозвуча триумфиращ вик. Двадесет мъже наизскачаха иззад дърветата, с извадени мечове или опънати лъкове. Дамиан се нахвърли върху тях, поваляйки един противник, после втори.
— Трябва ни жив! — извика един от враговете му.
— А ако ни убие?
Из гората се разнесе оглушителен звън на стомана. Дамиан нанасяше удари във всички посоки. Петима мъже бяха вече повалени, шест. Седем. Но тогава върху му се посипаха удари, все по-чести и по-силни, така че той вече едва успяваше да им отвърне. Гневният му вик надви воя на бурята, когато за последен път вдигна меч, в напразен опит да разсече примката, оплела тялото му. Нещо твърдо го удари по главата, веднъж, втори път, трети… Черна бездна започна да го обгръща. Дамиан не познаваше поражение нито от воините на Саладин, нито в безброй други битки. Никой не бе побеждавал нито Дамиан Монджой, нито Сребърния меч. До този миг, когато една измамна руса красавица го бе тласнала към гибел. И колкото и отчаяно да се съпротивляваше, Монджой потъваше в бездънното нищо…