Тя погледна през рамо, взирайки се в очите зад шлема във форма на гарванова глава.
— Значи съм опасен противник. Мислите ли, че ще се успокоя и ще си отдъхна, докато не си върна замъка?
— Ако много ме ядосвате, имам достатъчно стрели, за да реша и този проблем. Но в случай че се държите добре, ще си поживеете още дълго.
— Отдавна съм избрала смъртта пред живота с вас.
— Така ли, вашата смърт… и неговата? — той посочи Дамиан, лежащ безжизнено на носилката. Сълзи замъглиха погледа на Кет, а сърцето й се качи в гърлото.
Дамиан винаги я бе смятал за измамница. Щеше ли някога да повярва на думите й? Ще чуе ли тя отново нежния му глас? Какво непреодолимо желание изпитваше да го докосне, да го увери в невинността си, стопляйки с целувка немите му устни… С всички сили тя се съпротивляваше срещу прегръдката на скритите в ризницата ръце на мъжа, но Дьо Ла Вил изглежда отгатна желанието й и неумолимо я стисна. — Когато стигнем замъка, ще можете да видите съпруга си съвсем отблизо.
Тя преглътна сълзите си.
— Да тръгваме. — Тя бе опитала да придаде безразличие на гласа си, но Дьо Ла Вил отгатна колко е нещастна и избухна в оглушителен смях.
Пращящите пламъци и топлината на огъня постепенно връщаха Дамиан към живот. Очите му оставаха затворени, тъй като нямаше сили да ги отвори. Стори му се, че бе изминала цяла вечност, когато я дочу да шепне името му.
Сякаш, клепачите му се бяха повдигнали, съвсем малко, и бе съзрял красивите й, пълни със сълзи, морскосини очи. Копринената й руса коса бе толкова близо, че можеше да я докосне с ръка.
След това Кет изчезна, а той се оказа отново в гората, пробождаше враговете си, един след друг, усети впиващите се в тялото му въжета, които го оплитаха и повличаха в черна бездна…
Сънища. Идваха и си отиваха. А той все още не можеше да отвори очи, защото нямаше сили да повдигне клепачи.
Нямаше и желание да види нищо повече, тъй като бе забелязал, че ръцете му са вързани на гърба. Бе пленник и най-напред трябваше да разбере къде се намира и как го охраняват, преди да реши да отвори очи.
Цяло чудо, че Дьо Ла Вил не го бе убил веднага.
Но защо още е жив? Той едва-едва открехна клепачи, правейки опит да се ориентира. Във въздуха висеше тягостна тишина, а наоколо бе влажно и студено. Дамиан напрегнато се ослуша. След известно време, някъде много отдалеч, долови свистенето на вятъра и шума на дъжда. Очевидно лежеше в подземието на някой замък. Замъка Монтрен?
Да, навярно. И бе пленник, защото Кет го бе подмамила в клопка и предала замъка си на Дьо Ла Вил.
Не, невъзможно… Сърцето или разумът му се противеше на тази мисъл? Катрин… Тъкмо в мига, когато бе осъзнал колко я обича и се нуждае от нея. Когато бе готов да се освободи от миналото, за да намери ново щастие.
Трябваше да приеме фактите. Лежеше в тъмна килия, под залата, в която Дьо Ла Вил навярно вече празнуваше победата си.
Докато се опитваше да събере сили и оцени ситуацията, дочу стъпки, след което прозвуча тихият глас на Дьо Ла Вил:
— Ще го видите, госпожо, той все още е жив. По изключение удържах на обещанието си.
Дочу се тихо шумолене на дрехи, някой се наведе над Дамиан и той усети ухание на роза.
— Оставете ме! — настоя Кет. — Обещахте ми, че ще мога да го видя съвсем отблизо…
Дьо Ла Вил унило се усмихна.
— Ако ви пусна по-близо до него, може да си изпатите, след като толкова подло го предадохте.
— Това е долна лъжа!
— Вие го подмамихте към гибел, Катрин.
Когато дочу гневния й вик, Дамиан трябваше да положи големи усилия, за да се овладее и остане да лежи неподвижно. В душата му се зароди нова надежда и той искаше да узнае нещо повече. Каквото и да се бе случило, той ще се бори за Кет до последния си дъх.
В момента обаче бе неспособен да го стори, тъй като лежеше върху студения камък със завързани на гърба ръце. За да спаси съпругата си, най-напред трябваше да освободи сам себе си.
— Достатъчно, Кет — прозвуча гласът на Дьо Ла Вил. — Отново ще ви отведа горе и ако искате да поживее още малко, ще трябва да бъдете много по-мила с мен.
— Идиот! — извика тя.
По стона й, Дамиан отгатна, че мъжът й е причинил болка.
„За Бога, копеле, ще си платиш за това“ — мислеше той. Засега обаче не му оставаше нищо друго освен бездейно да слуша разговора им.
— Презирам ви! — изфуча срещу мъчителя си Кет. — Винаги съм ви мразила и съм се отвращавала от вас!
— Говори се, че някога сте мразила и съпруга си, госпожо. Може би ще изпитате други чувства в обятията ми.
— Никога! Как смеете да се сравнявате с Дамиан? Той никога не би се забавлявал, измъчвайки беззащитни жени, както и нямаше хладнокръвно да убие Аффа.