— Не си правете илюзии! Тя го предаде, така че Монджой с най-голямо удоволствие би я видял мъртва.
— Не, Дьо Ла Вил, душата ви е толкова черна, че изобщо не знаете какво означава добрина и милосърдие. Дамиан щеше да изпита съчувствие към Аффа и да разбере, по колко коварен начин е била заблудена и използвана. Той е много по-силен от вас, Дьо Ла Вил, но вътрешната му сила е човечността, от която вие и представа си нямате.
— Тогава ми станете учителка. А пък аз ще ви науча да ме обичате.
— Никога няма да ви се отдам! — изфуча Кет. — При първа възможност, ще ви убия.
Тя отново извика от болка, тъй като Дьо Ла Вил бе извил ръката й на гърба.
— Подла кучка! Напълно сте права, госпожо. Щом е така, от сега нататък не очаквайте милост от мен!
Болезненият вик на Кет отекна в сърцето на Дамиан.
— Чакайте! — внезапно извика тя, отскубвайки се от Дьо Ла Вил. — Един момент! Дайте ми само още малко време, след това ще дойда с вас.
— И няма да се съпротивлявате?
Дамиан добре знаеше, че тя по-скоро би умряла, отколкото да му обещае нещо подобно.
— Няма да се съпротивлявам повече! — прошепна тя. — Само ми позволете да го докосна.
— Ако се опитате да го освободите, ще умрете и двамата.
— Няма да го сторя.
Дьо Ла Вил трябва да я бе пуснал, защото Дамиан отново дочу шумолене на дрехи и усети близостта на Кет, която коленичи до него. И тогава топлите й ръце го обвиха, копринената й коса погали лицето му, а бузата й, мокра от сълзи, се допря до неговата.
— Там има врата — прошепна тя в ухото му — третият камък под стълбата. Тя води към тайния проход. Бягай в гората, скъпи мой! О, мили Боже, нека ме чуе! Някъде в душата си трябва да ме чува. Не съм те измамила, любими мой!
Горещите й сълзи капеха по лицето му, а целувката й стопли студените му устни.
— Катрин, ела! — повика я Дьо Ла Вил. Само още един кратък миг, след което тя отново изчезна. Над Дамиан отново се спусна ужасният студ.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Дамиан и сам не разбра как му се отдаде да разкъса болезнено впитите в китките му въжета. Навярно, защото още усещаше топлите устни на Кет върху своите, или защото Дьо Ла Вил я отвеждаше горе в спалнята…
Любов, гняв и копнеж бяха придали на Дамиан почти свръхчовешки сили. Той неуморно търкаше въжетата върху грубия каменен под, докато най-сетне успя да се освободи. Трескаво свали въжетата от тялото си и тези от глезените.
Не можеше да види почти нищо, защото в килията нямаше свещ, но чуваше воя на бурята, която бушуваше навън, плющящия дъжд, честите гръмотевици. Понякога през тесните прозорчета, високо над главата му, проблясваше някоя светкавица, осветявайки за малко килията. Той съзря стълбата… третия камък под нея…
Почти се бе изправил, когато някаква врата изскърца и Дамиан светкавично се хвърли на земята, притаявайки дъх. С полупритворени очи и напрегнати мускули очакваше да види какво ще се случи.
— Лорд Монджой? О, Боже, мъртъв ли е?
Дамиан веднага позна гласа на камериерката Мари. Но тя не беше сама, някой я съпровождаше.
— Не, жив е, но трябва веднага да го събудим. Часовия скоро ще забележи, че не лекувам раната му. Нека колкото е възможно по-скоро го изнесем от тук.
„Ари, стари негоднико… Какво прави той тук? Естествено, заедно с клетата Аффа по някакъв начин е попаднал в Англия…“
— О, Боже, не можем да го носим! — проплака Мари. — Толкова е тежък…
— П-с-с-т, пазачът е пред килията! — прошепна Ари.
Дамиан отвори очи и камериерката едва не извика от уплаха. Той светкавично се изправи и сложи ръка на устата й.
— Няма да се наложи да ме носиш, Мари.
— Слава на Бога!
— П-с-с-т! — отново прошепна Ари.
— Трябва да напуснете замъка, господине — обясни Мари. — Господарката ми ме изпрати да ви покажа тунела. Тя е искала да ви каже за него, но вие не сте чули нищо…
— Напротив, чух я — нетърпеливо я прекъсна Дамиан.
— Бягството е единственият ви шанс. Намерете рицарите си и хората на Робин, върнете се и се сражавайте за замъка. Хората на госпожа Катрин са ви предани, но се боят, че Дьо Ла Вил ще ги убие, ако не му се подчинят…
— Сега не е време за разговори. Трябва да бягате! — настояваше Ари.
Дамиан неочаквано сграбчи ръката му.
— Какво виждаш тази нощ, старче?
Арабинът тъжно поклати глава.
— Дъжд, господине. Дъжд и мрак. И преди не можех да видя съвсем ясно, за мое най-голямо съжаление. Виждах я с друг мъж, но този мъж сте бил вие. Знаех, че някой ще ви предаде, но госпожа Катрин не носи вина за това, а една жена, която се преоблече като нея…