— Това е пазачът! — прошепна Мари. — Бързо, господине, изчезвайте!
Дамиан скочи.
— Не, вие трябва да изчезвате.
— Какво?
— Когато не ме открият след посещението ви, Дьо Ла Вил ще ви убие без да се поколебае. Върви при Робин, Мари. Познаваш тайния проход. Достатъчно често си помагала на госпожа Катрин да се измъква незабелязано.
Страните на Мари пламнаха.
— Да, господине, но…
— Този тунел свързва пещерата със спалнята, в която Дьо Ла Вил иска да отведе съпругата ми.
Камериерката кимна и облиза устните си с език.
— Но тя каза, че каквото и да се случи, трябва да останете жив.
— Ще остана жив, кълна се. Дьо Ла Вил е този, който трябва да умре.
Тя бе обещала да не се съпротивлява, в знак на благодарност за позволението да докосне Дамиан, за възможността да му прошепне няколко думи и докосне студените му устни. Ако той бе в съзнание, какво презрение щеше да види в очите му! Ще може ли някога отново да й повярва?
„Това е без значение“ — отчаяно си мислеше тя. — „Замъкът е в ръцете на Дьо Ла Вил, също както и аз…“ — Не можеше да стори нищо срещу това, тъй като не биваше да предизвиква негодника, който всеки момент можеше да убие съпруга й.
Да, тя бе обещала на Дьо Ла Вил да не се съпротивлява повече физически, но намираше други начини да му оказва съпротива. Когато я измъкна от килията, Кет му прошепна, да не се държи грубо с нея, защото в противен случай всички ще разберат, че не му се подчинява доброволно.
Дьо Ла Вил я пусна и тя отиде в залата, за да нареди на Хауърд да извади още вино за неканените гости. Дьо Ла Вил седеше пред камината без да изпуска Кет от очи и нетърпеливо барабанеше с пръсти по облегалката на стола си.
Докато разливаше виното, Кет успя да размени няколко думи с уплашената Мари, която напълни няколко чаши и кимна в знак на съгласие.
В другия край на помещението Кет откри старя арабин. Ари! Той едва доловимо кимна с глава и отвърна на погледа й. В душата й се зароди нова надежда. Макар и да не знаеше какво би могъл да предприеме старият ясновидец, тя се радваше на присъствието му. Малко по-късно той изчезна заедно с Мари. Когато Кет мина покрай Дьо Ла Вил, той я сграбчи за ръката.
— Къде е камериерката ви?
— Отиде да се погрижи за раната на мъжа ми. Стражата ви е пред вратата на килията му, така че няма от какво да се безпокоите.
— Тази работа не ми харесва.
— Лорд Монджой е овързан от главата до петите. — Тя подигравателно попита: — Все още ли се боите от него?
Без да я пуска той се изправи:
— Лека нощ! — извика на мъжете си той. — Охранявайте замъка! Ротуел и Гантър, ще стоите пред вратата ми. — Обръщайки се към Кет той продължи: — Сега, госпожо, ще трябва да платите вашата част от сделката! — Той я тикна пред себе си и Кет не посмя да хвърли поглед назад към залата. Хората й щяха да рискуват живота си, ако видеха отчаянието в очите й и окажеха съпротива.
Кет бавно се изкачваше по стълбата пред Дьо Ла Вил и, правейки всичко възможно да спечели време, се престори, че се спъва. Но какъв смисъл имаше? Робин не разполагаше с достатъчно хора и въоръжение, за да нападне замъка. Рицарите на Дамиан очакваха заповедите на господаря си… Или вече знаеха, че лежи в подземието на собствения си замък?
Дьо Ла Вил я обърна с лице към себе си.
— Госпожо, познавам ви от доста години! И доколкото зная, винаги сте се държали здраво на краката си! Мърдайте най-сетне!
Кет обезсърчена изкачи останалата част от стълбата, следвана по петите от Дьо Ла Вил и двамата му рицари. Тя поспря пред стаята, привела глава и Дьо Ла Вил отвори вратата с ритник.
— Отваряйте си очите на четири! — нареди на хората си той, след което издърпа момичето през прага, затръшна вратата и повлече Кет към леглото. Доспехите си бе оставил в залата и сега свали ръкавиците, наблюдавайки момичето с жадни очи.
Ръкавиците полетяха към един стол, а Кет имаше чувство, че мъжът ще я съблече с поглед.
— Мили Боже! — неочаквано се обърна към нея той. — Какво не ми е наред? Толкова ли отблъскващо изглеждам?
— Съвсем не — хладно отвърна Кет, осъзнавайки, че Дьо Ла Вил не е спечелил нищо. На пръв поглед, той я бе завладял, бе я вкарал в спалнята. Това, което искаше от нея обаче, не можеше да се вземе насила. — Дори бихте бил хубав мъж, ако в душата ви нямаше толкова много чернилка.
Той подигравателно сви устни.
— Колко хубаво, че лицето ми не ви отблъсква. Ще трябва цяла нощ да го гледате, докато ви любя.
— Докато ме изнасилвате — беззвучно го поправи тя.
Той й зашлеви звучна плесница. В очите й избиха сълзи и замаяна, Кет приседна на ръба на леглото. Внезапно потръпна. Върху чаршафите лежеше роза. Една единствена роза. До обонянието и достигаше сладък мирис. Дамиан! Той трябва да е бил тук. Тази мисъл й върна смелостта.