— Назад! — извика някой от рицарите.
— Не! — заповяда Дамиан. — Не се разпръсквай! Заповед на краля! Който се отдели от другарите си, ги обрича на гибел! — За момент му се стори, че ще изгуби контрол над хората си. След миг обаче дивата ярост на рицарите се разгоря и той знаеше, че думите му са изиграли ролята си. Той мигаше с клепачи, тъй като раната болеше все по-силно, но Дамиан бе научил от Ричард никога да не показва слабост. Нямаше да го стори и сега. — Погрижете се за мъртвите и умиращите! За падналите врагове ще се погрижи Аллах.
Късно вечерта след битката Дамиан заедно с останалите командващи и кралят се събраха в една бойна палатка, разпъната сред пустинята. Каква удивителна победа! Кръстоносците бяха загубили седемстотин мъже, а турците — седем хиляди. Всички поздравиха Ричард, след което отпразнуваха победата.
Много от жените, следващи пехотата на Саладин, бяха преминали на страната на победителите. Тази нощ войните бяха възнаградени пребогато — агнешко и козе печено, сладки фурми и грозде. Виното изобилно се лееше в гърлата на кръстоносците. Музикантите свиреха упояващи мелодии, странна смесица от европейски звуци и непознатите, меланхолични напеви на пустинята. Циркаджии и дресьори представяха изумителните си номера.
А жените, ах, жените на Аллах… Мургави красавици люлееха хълбоци, сякаш разголваха душите си в танца. Бадемовите им очи мамеха и омагьосваха, обещаващи непознати, екзотични наслади.
Дамиан се бе излегнал върху виолетова възглавница и със затворени очи се вслушваше в пулсиращите звуци на празника. Радостта от победата внезапно угасна. Той бе рицар и християнин, готов да умре за краля и своя Бог подобно на тамплиерите и членовете на други монашески ордени, но не изпитваше омраза към хората, кланящи се на Аллах. Из Светите земи бе срещнал впечатляващи, образовани мюсюлмани, които говореха с благи гласове и се грижеха всеотдайно за децата си. Изучавал архитектурата им, подобно на краля, Дамиан бе научил твърде много от обградените със стени градове и крепости, от изящните подове, облицовани с плочки и мозайки.
Понякога у него се зараждаше впечатлението, че тези „неверници“ са далеч по-цивилизовани от жителите на земите, от които произхождаше. В Англия вече толкова много десетилетия наред саксонци и нормандци воюваха един срещу друг, в двора се говореше на френски и дори кралят рядко произнасяше някоя и друга английска дума. Благородниците се сражаваха помежду си за всяка педя земя, защото притежаването на земя означаваше власт. Ричард може и да бе справедлив владетел, но сърцето му принадлежеше на неговите имения в Анжеван, странстванията и пътешествията, а не на Англия. Владетел на Англия, той владееше едно твърде обширно кралство.
— Дамиан! — нечий шепот го изтръгна от мислите му и го накара да отвори очи. Край него бе коленичила Аффа, една от танцьорките. Някакъв шейх, живеещ недалеч от Акка, я бе подарил на краля след превземането на града.
Това изглежда не бе разстроило кой знае колко младата жена. Тя танцуваше страстно с пламнали страни, усмихната и изкусителна. С дългата си, катранено черна коса и големи очи, забулена в безброй пурпурни и лилави була, Аффа изглеждаше чудно красива.
— Аффа?
Пръстите й милваха ръката на Дамиан, нежни като крилца на пеперуда и възбуждащи.
— Да те чакам ли тази нощ?
Защо не? Аффа, както и някои други момичета, го посвещаваха в неподозирани тайнства.
— Ела сега — тихо я подкани той, но жената поклати глава.
— Чух, че златният крал ще те повика при себе си. Вече напусна празника и се съветва с хората си. Нещо се е случило. Някой е пристигнал по море и казват, кралят бил мрачен и гневен. Разказаха ми, че горко се разкайвал и молел християнския Бог да му прости това, което сторил, заслепен от гняв.
— На мен не ми е сърдит — увери я Дамиан, но думите на жената разпалиха любопитството му и той се надигна от постелята. Щом е пристигнал по море, значи пратеникът носи вест от Англия. Внезапна носталгия обхвана благородника. Ерусалим не бе вече толкова далеч. Трябваше някак да издържи, докато превземат града?
Аффа впери очи в него.
— Да дойда ли по-късно?
— Да… — понечи да каже той, след което замълча и се замисли как ли щеше да протече разговорът с Ричард. Нощта можеше да се проточи. Главата му все още болезнено пулсираше. Въпреки забележителните умения на Аффа би предпочел тази нощ да остане сам. Дамиан погали жената по бузата.
— Не, почини си, малка моя. Нещо не е наред. Разговорът, изглежда, ще продължи твърде дълго.