— Сладко заоблена! — не се съгласи той и започна да милва гърдите й.
— Макар и да нямаме рози…
Дамиан се изправи, а в очите му блестеше гореща страст.
— Скъпа моя госпожице Зелени ръкави, ти си единствената роза, от която имам нужда. Ще разцъфнеш ли заради мен?
Протегнатите й ръце приличаха на венчелистчета на цвете, които се отварят на слънчевата светлина. Внезапно в малката колиба сякаш се разнесе сладък мирис на рози.
ЕПИЛОГ
Пролетта на 1198 г., в гората.
„Хубав живот“ — замислен реши младият лорд Мишел Дамиан Монджой. Той имаше чудесен дом, дори два, и доколкото знаеше от майка си, баща му притежаваше и други замъци из Англия.
Не знаеше за какво са им толкова много, но едно бе сигурно — баща му бе изключително влиятелен барон. Но Мишел се чувстваше щастлив не заради двата великолепни замъка, в които живееше, а заради обкръжаващите го хора. Тайнственият, комичен Ари го бе научил на твърде много неща — чужди езици, история, астрология и алхимия. Мари винаги бдеше над него, изпълнена с майчинска загриженост и тревога, когато паднеше и си ожулеше коленете. Винаги, когато бе тъжен, тя му носеше парче прясно изпечен хляб или сладкиш с мед. Сър Джеймс го въвеждаше в изкуството да се фехтува, а понякога на гости им идваше чичо Робин и го учеше да стреля с лък и стрела. Кралят го бе благословил, добрият крал Ричард, който най-сетне се бе завърнал.
Робин обаче все още се криеше, защото същият този крал скоро след завръщането си бе решил да воюва с Филип Френски. Очевидно английският крал не обичаше френския. А изглежда не му допадаше и да се задържа прекалено дълго в Англия.
Подобни неща не безпокояха особено малкия Мишел. Както вече бе установил — животът беше хубав. Най-вече заради онези двама, най-прекрасните от всички хора на света, неговите родители.
Баща му, най-големият и смел рицар, понякога воюваше редом с краля, по време на бойните му походи, но по-често бдеше на север, да не би принц Джон, който без съмнение се стремеше към кралската корона, да стане прекалено самонадеян.
Мишел винаги се радваше, когато баща му се завръщаше у дома. Тогава очите на майка му блестяха по-силно от когато и да било, а смехът й бе по-мелодичен от всякога. Тя неизменно ухаеше на рози и никога не бе толкова заета, че да не отдели време и за малкия Мишел.
Най-много обичаше сутрините като тази, в които излизаше на езда с родителите си. Следваха горски пътечки, които почти никой не познаваше. Слаба слънчева светлина едва прозираше през гъстите корони на дъбове, брези, борове и ели, който сплитаха клони високо над главите им.
През този чудесен пролетен ден въздухът бе толкова чист и свеж. Тропотът на копитата заглъхваше в меката почва. Навсякъде бе избуяла зеленина.
— Тук Робин Худ, Сребърния меч и дори ти, татко, сте дали малък урок на принца — наруши мълчанието Мишел.
Баща му, който яздеше малко по-напред, хвърли бегъл поглед през рамо и се усмихна на майка му.
— Дори и аз? Значи тук е било? И кой ти е разказвал това?
— Сър Джофри, а той трябва добре да знае тази история. Казва, че е бил с теб.
— Да, той ме съпровождаше.
— Ако можех и аз да съм рицар! Толкова щях да се гордея. — Мишел се ухили. — Но още повече искам да съм разбойник.
— Разбойник! — строго извика майка му. — Не бива да говориш така!
— Но това е вярно! — отвърна той и се извърна на седлото. — Чичо Робин е нещо като разбойник, не е ли така? Затова се появява толкова рядко. Прочутият Робин Худ…
Недоволна, майка му погледна над главата на сина си, търсейки помощ от Дамиан.
Когато погледите им се срещнаха, двамата се усмихнаха развеселени. Мишел се чудеше дали животът е толкова хубав, защото родителите му живееха заедно, обичаха се и тази обич някак включваше и него с малката му сестричка Елиза. Тя бе едва на три годинки и още не можеше да язди сама. Вместо това седеше на седлото пред майка им, наблюдавайки братчето си с големи, турскосини очи.
— Кралят е помилвал Робин — обясни баща му. — Но Ричард рядко се задържа в Англия. Затова Робин със своята Мариан гледа да не се изпречва на пътя на принца…
— Джон! — презрително сбърчи нос Мишел.
— Един ден той може да се възкачи на трона, — предупреди майка му — затова трябва да се пазим от него.
— Но ти никога не би му се поклонил, нали татко?
— В случай че стане законен крал — с известна горчивина отвърна Дамиан — ще му помагам да брани Англия. Но дали ще му се поклоня… — той поспря за малко, след което поклати глава. — Никога!
— Много се радвам! — Сребристосивите, наследени от баща му, очи на Мишел заблестяха. — О, ти си също толкова великодушен като Робин Худ и благороден и храбър като Сребърния меч!