— Много благодаря, млади господине! — баща му отново отправи развеселен поглед към майка им.
Мишел се обърна назад, за да зарадва и нея с някой комплимент.
— А ти, скъпа майко, си красива и смела като госпожица Зелени ръкави.
Тя повдигна вежди, притисна Елиза към себе си и тихо се засмя.
— И аз ти благодаря, млади господине.
Те достигнаха ловната колиба и Мишел скочи от гърба на понито си. На хълбока му висеше малък дървен меч. Истински използваше само по време на уроците със сър Джеймс. Момчето нетърпеливо го извади от кожената ножница.
— Ще видя дали вътре всичко е наред! — предложи той и се втурна към вратата.
— Много мило от ваша страна, господине! — извика след него Катрин.
Тя наблюдаваше как момчето изчезна в колибата. „Наистина забележително дете“ — мислеше си Дамиан. Той бе слязъл и поемаше Елиза от ръцете на майка й.
— Елиза иска долу… моля, тате! — опитваше се да каже тя. — Иска при Мишел тича!
Дамиан, смеейки се, я постави на крака. Преди той да успее да се изправи, момиченцето улови главата му с две ръце и залепи звучна целувка на бузата му, след което последва братчето си.
— Не е ли жалко? — вдигна поглед към съпругата си той, а сребристосивите му очи искряха. — Децата ценят тези фантастични легенди повече от родителите си.
— Да, колко жалко… — усмихната въздъхна тя.
Дамиан й помогна да слезе от седлото, взе я на ръце и я целуна по върха на нослето. Неочаквано стана сериозен.
— Последния път, когато се разделях с Ричард, — рече той — кралят все още нямаше дете от кралицата.
— Виждал ли я е изобщо, откакто се завърна.
Дамиан поклати глава.
— Не, зная го със сигурност. Очевидно тя копнее да го види, но напразно очаква посещение от негова страна. А той не праща да я извикат. Въпреки всичко, което се случи, той все още възнамерява да направи принца наследник на трона. Значи трябва да се подготвим за царуването на Джон. Това ще стане навярно много по-скоро, отколкото си мислим — Ричард е така безумно обсебен от войните, които води.
— Тогава ще трябва да сложим точка на една част от живота си…
— … и отново ще настане времето на легендите — тихо довърши той.
— В такова време ще живеят децата ни. О, Дамиан, боя се от това, което ще ни донесе бъдещето.
Той вдигна рамене. Сам бе твърде угрижен. Защо всъщност? Трябваше да е щастлив и доволен, защото обичаше съпругата си по-силно от когато и да било, имаше чудесен син и пленителна, своенравна малка дъщеричка. На три годинки тя бе също толкова буйна и палава, колкото Кет като малко момиче. От майка си бе наследила и красотата й, блестящите очи, златистите къдрици. Един ден щеше да подпали сърцето на някой клет барон…
Но това бе още твърде далеч. Дамиан не искаше да мисли и за съдбата на Англия. Сега най-сетне трябваше да се насладят на скъпоценния мир.
Той се взря в сериозното лице на съпругата си и отметна копринения кичур от челото й.
— Не трябва да се боиш от бъдещето.
— Защо?
— Огледай се наоколо! Скоро ще се спусне нощта, а нощем се будят легендите. Рицарите в блестящи доспехи и красивите дами, изпаднали в беда. Нощите са наши. И каквото и да ни донесе бъдещето, ще го преживеем. Не го ли знаеш? Легендите…
Катрин сложи пръст на устните му.
— Легендите не умират — прошепна тя.
— Легендите и любовта — добави Дамиан.
Щастлива, тя отвърна на усмивката му.
— Тук започна нашата легенда… и нашата любов. И тук двете ще живеят навеки!