Той напусна палатката и оказвайки се навън, в нощта на пустинята, вдигна очи към кадифеното черно небе, точно навреме, за да съзре една падаща звезда, която сякаш се бе отправила към Англия.
— Знамение, лорд Монджой — промълви нечий благ глас. Дамиан се извърна изненадан. Вечно изострените му сетива долавяха дори най-малкото движение, дори и най-тихите стъпки в пустинята, но този път не бе чул приближаването на Ари Абдул.
Подобно на Аффа, и Ари бе подарък за краля, получен след падането на Акка. Местните шейхове се домогваха до благоволението на Ричард, опитвайки се да спасят живота, честта и поне част от богатствата си.
Ари бе необикновен човек и по мнението на Дамиан — доста възрастен, въпреки че по маслинената му кожа почти не можеха да бъдат открити бръчки, а стойката му бе изправена и почти младежка. Но не само синкавите сенки около големите тъмни очи издаваха възрастта му, но и смирението пред съдбата и мъдростта, които можеха да бъдат придобити само в течение на много години. Впечатляващият мюсюлманин носеше бяла роба, винаги безупречно чиста, въпреки горещината и праха.
— Добър вечер, Ари — отвърна Дамиан, решен да не се остави да бъде подмамен в странната магическа мрежа, която този човек умееше да плете.
— Красива нощ… — Ари се взираше в посоката, в която се бе изгубила звездата. — Мисля, че ще ви липсва пустинята.
— Наистина ли?
— Да. Скоро ще се върнете у дома, лорд Монджой.
— Грешиш, Ари. Ще продължа да се сражавам за краля си. Ерусалим трябва да бъде превзет.
— И това ще стане, но без ваша помощ.
Дамиан искаше да се изсмее на това твърдение, но почувства известна несигурност.
— И къде ще бъда? — попита той, ядосан на самия себе си.
Защо вземаше участие в тази игра? Защото толкова много от предсказанията на Ари се бяха сбъднали. Този човек бе изтъкан от противоречия — мюсюлманин, живо интересуващ се от християнската религия. Той бе невероятно умен. Можеше светкавично бързо да събира на ум фантастично големи числа. Познаваше звездите толкова добре, колкото земята под краката си и действието на всевъзможни билки. Дамиан го бе виждал да лекува рани, от които, без тази полумагическа намеса, някои кръстоносци биха изгубили живота си. Ари се поклони, усмихвайки се.
— Аз ще бъда с вас.
— А аз къде ще съм? — прошепна Дамиан.
— Далеч от тук. В Англия, където расте зелена трева, където има високи каменни колони и където…
— Няма да се върна в къщи, Ари. Не и преди Ерусалим да е станал наш.
— Сватбата ще бъде великолепна!
Този път Дамиан въздъхна още по-дълбоко. Веднага след раждането му го бяха сгодили, но годеницата издъхна в ръцете му и той не възнамеряваше да се жени.
— Ари…
Възрастният мъж затвори очи и над пустинята сякаш се спусна гробовна тишина.
— Тя ще е пленителна… — Дамиан напрегнато и против волята си се вслушваше в тези думи, като омагьосан от тихия глас. — Дете на водата. С морскосини очи, чисти и ясни като бълбукащ поток. Косите й ще падат върху моминските рамене като плиснала слънчева светлина, стичайки се в ръцете ви. И… — Ари занемя, отвори очи и ужасен се взря в Дамиан.
— Какво? Продължавай, Ари!
— Виждам мрак — промърмори Ари.
— Аз също. Нощ е!
Но Ари поклати глава.
— Виждам мрак, изпълнен с насилие и само слаба червена светлинка — умиращ огън. Той докосва косата й. И въпреки, че е невинна, тя ви мами.
— Мили Боже! — слисано извика Дамиан. — Значи виждаш съпруга, каквато нямам и която ме мами в мрака? Ари, денят бе много дълъг…
— В мрака той носи маска, като дявол в нощта. Спуска се върху й. Навсякъде избухват диви бунтове, подбудени от страстното й желание да облекчи страданията на хората. И те се стремят към нея не само заради красотата й, но и заради нейното богатство и власт…
— Значи, благородна девойка, изпаднала в беда — промърмори Дамиан, уморен от този разговор.
— Но никой не ще успее да извоюва най-голямото съкровище, което трябва да бъде подарено.
— И какво е това съкровище?
— Наистина ли не знаете?
— Ари, трябва да отида при краля и не искам да го карам да чака.
— Тя прилича на нимфа — Ари отново затвори очи. — Сладък дъх, мека кожа. Виждам я гола, облечена единствено в пищната си коса. Виждам я и върху тъмна кожа, красивите й полуотворени устни, блестящите очи, дългите нозе, сладки, нежни бедра…
— Ако не можеш да я накараш да се яви от плът и кръв, не искам да чувам нищо повече за нея — прекъсна го развеселен Дамиан. Но в действителност благородникът бе обезпокоен. Ясно си представяше жената, описана от мюсюлманина.
Прониза го странна тръпка и мъжът усети, че се гневи на тази жена, за която ставаше дума. Още повече, че не я познаваше. Нямаше намерение да мисли за някаква си жена, какво остава — за женитба.