— Завинаги ваш покорен слуга! — обеща Дамиан.
Кралят се усмихна.
— Тогава към къщи, Монджой!
— Да, Ваше Величество. — Дамиан се запъти към изхода на палатката, но кралят го извика още веднъж обратно.
— В случай, че срещнете някой от онези разбойници, ако са хора от плът и кръв — например този Робин Худ или Сребърния меч, предайте им сърдечните ми поздрави. Тайно, разбира се.
Дамиан кимна.
— Да, Ваше Величество — той замислен излезе навън в нощта.
„Дявол да вземе Ари! Прав излезе, че ми предстои пътуване към къщи“. Благородникът пое дълбоко дъх, спомняйки си думите на арабския гадател. Мрак и измама… Кет дьо Монтрен, красавицата с морскосини очи и развяваща се златисто-руса коса, засенчваща дори слънчевите лъчи, бе жената от тайнственото предсказание. Неочаквано бе обзет от гняв. Това, че почти не се познаваха и тя го презираше, бе без значение. Сега тя бе негова годеница и той нямаше да се остави да бъде мамен.
В този брак, наложен от краля, имаше дори известно очарование. Устните на Дамиан бавно се разтегнаха в усмивка. О, да, графинята ще го обезщети по много интересен начин. Благородникът с неудоволствие си спомни за това, как обясняваше на Робин, че кралят трябва да намери съпруг за братовчедка му. Колко наивен е бил тогава!
Той се втурна в палатката, където спяха част от хората му. Не можеше да вземе всички със себе си, а само най-приближените си рицари.
— Към къщи! — извика той, разбуждайки ги. — Приятели мои, отиваме си у дома!
В този миг бе обхванат от странно смущение. Англия ги очакваше — разбойниците, принцът, предателите и една съпруга. Дори и най-дивите схватки с турците на Саладин можеше да се окажат безобидна шега в сравнение с опасностите, очакващи го на острова.
„И от кого да се пазя най-много, питаше се Дамиан, от принца, от разбойниците, от предателите? Или от жена си?“
ГЛАВА ТРЕТА
Есента на 1192 г.
При управлението на крал Ричард Лъвското сърце, замъка Монтрен.
— Госпожице! От изток приближават конници!
Катрин дьо Монтрен, графиня Ур, за близките си — просто Кет, която в момента се намираше в един зимник в най-затънтената част на замъка, вдигна поглед, в който се четеше скрито любопитство. Тя се опита тичешком да изкачи безбройните стъпала към бойниците на почти непревземаемата крепост, опитвайки се да изглежда спокойна и владееща се — невъзмутима господарка на замъка, която никога не губи самообладание. Изпълнявайки задълженията си като стопанка на дома, тя бе прекарала деня в килерите с хранителни продукти и зимници, заета с приготвяне на зимнина.
Пристигането на конниците щеше да промени сметките, които бе направила. Както налагаше учтивостта, тя трябваше да покани всички барони, духовници и богомолци, потърсили гостоприемството й — всеки благородник и всяка дама, заедно със свитата им. А сега никой не знаеше кой приближава към замъка.
— Какви цветове носят? — попита Кет.
— Търси ви принцът, госпожице.
— Проклятие! — изфуча тя, след което стисна устни. Напоследък се опитваше да подобри начина си на говорене, защото не подобаваше на графиня Катрин дьо Монтрен да ругае като разпасан разбойник. Тя хвърли бегъл поглед към Мари Осту, нейна камериерка и приятелка.
Десет години по-възрастна от господарката си, Мари бе енергична, закръглена жена с тъмна коса, ясни сини очи и червени като череши страни. Тя ни най-малко не се смущаваше, когато езикът на госпожица Катрин станеше по-груб от приетото. Сега тя опита да се пошегува:
— Боже, опази килерите и избите ни от тия гости!
Кет се изправи, изтривайки ръце в простата престилка, препасана върху светлосинята й ленена рокля, горната част на която плътно пристягаше гърдите на младата жена. Полата падаше на тежки плисета чак до земята. Ръкавите бяха разрязани от лакътя до китката и обвезани по края, подобно на деколтето. В съответствие с високото положение на графинята косата й бе грижливо сресана на плитки, спускащи се по гърба й чак до кръста, а на главата си носеше изящна кована диадема от злато, с прикрепен към нея воал в цвета на роклята.
За пред гостите, трябваше да свали престилката си. След като го направи, младата жена се обърна към камериерката си. Гневът в очите на Катрин ни най-малко не подхождаше на една достойна млада графиня.
— Познаваш Джон. Сигурно ще доведе приятели и ще искат да ловуват. Отвъд стените на замъка ни се простират горите на краля.
Не биваше да издава мислите, които я потискаха. Естествено, Мари знаеше, че господарката й с радост би измислила някакъв предлог, за да отпрати принца. Многократно предпочиташе гората пред неговата компания.