Сега тя бързаше към вратите на залата за гости, които извеждаха в покрит двор, граничещ непосредствено с крепостния ров. Принцът, спътниците му и прислугата вече бяха минали по подвижния мост. Джон скочи от коня и се насочи към господарката на замъка.
— Госпожице Катрин! Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.
— Ни най-малко, милорд — отвърна тя и направи усилие да се усмихне. — Винаги с радост посрещам близките на краля.
— Какъв любезен прием — призна той, снемайки ръкавиците си за езда. Галантно целуна ръка на младата жена, която трябваше да потисне полазилите я тръпки.
„Всъщност, той не е толкова отвратителен“ — каза си Кет. Бледо копие на брат си Ричард, Джон не бе толкова висок, нито златисторус, а с кафява коса. Очите му не бяха блестящи и сини като на краля, а по-светли и воднисти. За сметка на това притежаваше остър ум и финес.
— Заповядайте, Ваша светлост — покани го тя, отстъпвайки към вратата, като надникна през рамото му, за да установи кои са съпровождащите го мъже.
Погледът й попадна най-напред върху отец Донован, един забележителен проповедник, изглеждащ учудващо добре висок и слаб, с лъчезарни очи. Той наистина умееше да държи пламенни проповеди за човешкия дълг или повелите на добродетелта и целомъдрието, но Кет дълбоко се съмняваше, че спазва монашеския обет. Още от пръв поглед не й хареса.
— Госпожице… — поздрави я той и по всичко изглеждаше, че този ден е в особено добро настроение.
Следваше го лорд Жерал Мортимър, синът на влиятелния Ърл Латимър. Този младеж изглежда не се интересуваше от нищо друго, освен от удоволствия. Той се поклони пред Кет с вълча усмивка. Неприятното й усещане растеше и младата жена се питаше какво ги води насам. Дали единствено желанието да ловуват в тукашните гори?
Последният спътник на принца предаде поводите на коня си в ръцете на едно момче от прислугата и се приближи към вратите на залата. Той бе по-висок от останалите, по-натруфен и с доста по-заплашителен вид. Раймон дьо Ла Вил, също толкова проклет като баща си…
Кет мразеше този човек със страст, която с годините ставаше все по-изпепеляваща. Не можеше да го погледне, без да си спомни за деня, в който заедно с баща си и Робин бяха яздили в гората, без да види пред себе си клетото селско момче, стенещо на земята и изтичащата му кръв.
Дьо Ла Вил. С късо подстриганата си тъмна коса и класически черти на гладко избръснатото си лице, той би бил симпатичен, ако следите от безпътния му живот, както и тези на жестокостта и отвратителния характер, не бяха толкова очевидни. Видът му караше много жени да изтръпнат. Надлъж и шир никой рицар нямаше по-лоша слава от неговата. Говореше се, че е погубил съпругата си и опозорил, измъчил или убил не едно и две селски момичета.
Кет с усилие си наложи да го поздрави.
— Господин Дьо Ла Вил…
Отначало младата жена се чувстваше защитена. Като неин гост, Джон не би допуснал да й се случи нещо лошо. Кралят никога нямаше да му го прости. Дори спътниците на принца щяха да се опълчат срещу него, ако останеше безучастен свидетел на това как се посяга на най-богата английска наследница, чийто настойник бе сам Ричард Лъвското сърце.
Но какво означаваше това посещение? Никога не бе посрещала Дьо Ла Вил очи в очи. В редките случаи, когато заедно с хората си бе търсил гостоприемството й, противно на всички правила за вежливост тя бе напускала замъка под един или друг предлог.
— Госпожице Кет… — започна той. — Нали така ви наричат приятелите ви? — той посегна към ръката й и я докосна с устни.
Младата жена рязко дръпна ръката си.
— Да, господине, така ме наричат моите приятели — потвърди тя, наблягайки на последната дума.
Той прие предизвикателството, смеейки се.
— Ох, бих искал да завържем с вас едно много интимно приятелство.
Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, когато Катрин най-сетне разбра целта на посещението им. Хладен ужас обзе душата й. Мили Боже! Дьо Ла Вил я желаеше. Можеше ли да подмине намека му? Точно това възнамеряваше да стори. Без да отговори, му обърна гръб и последва останалите гости, които вече бяха влезли в залата. В чашите се лееше вино, а дългата трапеза бе отрупана със скъпи ястия.
— Господа, сигурно сте гладни и жадни след ездата. — Катрин бе принудена да си припомни задълженията си на домакиня и дари принца с очарователна усмивка. — Дълго ли пътувахте?