— Не много. Преди да се запътим насам, направихме почивка в имението на Дьо Ла Вил. В избата си изглежда винаги разполагате с превъзходни вина, а готвачите ви разбират от работата си. Да не би да правите чудеса?
— О, не. Просто всички ние много се радваме да ви видим, Ваша милост.
— Хм… — малко недоверчиво отвърна на погледа й Джон.
Жерал Мортимър извади един стол изпод масата, седна и протегна краката си.
— Тук човек може прекрасно да се наловува. В съседство живее и Раймон. Земите му граничат с вашите, Кет. Знаехте ли това?
— Да, разбира се. Значи възнамерявате да ловувате?
Мортимър започна да се киска и отпи голяма глътка от виното, което току-що му поднесоха.
— О, да, впускаме се подир всичко, що се движи.
— Хора или животни? — бегло попита тя.
— А може би и подир жени — добави отец Донован, също толкова мимоходом. — Аз, разбира се, няма да взема участие в лова, а ще остана тук с вас, госпожице.
— Довечера ще се върнем и вечеряме с вас, Катрин — осведоми я Джон и остави сребърната си чаша. — Има някои важни неща, които трябва да обсъдим на масата и затова искахме предварително да ви уведомим.
— Готвачите ми с удоволствие ще приготвят вечеря за вас — отвърна Катрин, надявайки се скоро да поемат към гората. Значи Донован искаше да остане при нея, за да я държи под око.
Дьо Ла Вил стоеше зад гърба й и близостта му я караше да се чувства неловко.
— Днес се надяваме на богата плячка, госпожице.
— Пожелавам ви го — отговори Кет и се извърна с лице към него. — Това би ви разведрило, господине, не е ли така? Почти година изтече, откакто хубавата ви жена напусна този свят, за да се пресели в отвъдния.
Очите му мятаха искри.
— Да, толкова време измина, откакто Изабел е мъртва.
— Мъжът не бива да живее сам — патетично отбеляза отец Донован.
— Амин! А сега да тръгваме! — Джон удряше с ръкавиците за езда по бедрата си. — Нека хората ви приготвят само вкусни десерти, Катрин, а ние ще донесем прясно месо. Освен ако тукашните селяци не са избили всичкия дивеч.
— Не виждам как би могло да стане — със свито сърце промълви Катрин.
— Но аз виждам! — извика Жерал Мортимър. — Трябва да сте чули за нещата, които се случват по тези места, госпожице Катрин. Тук гъмжи от разбойници и хора, укриващи се от закона. Много пътници вече са били нападнати и ограбени.
Принцът въздъхна лукаво.
— Подобни истории се разправят из цяла Англия и навярно са твърде преувеличени. Достигнало ли е нещо подобно до вас, Катрин?
— Да, Ваша милост.
Джон се приближи към нея, гледайки я в очите.
— В тези гори разбойниците трябва да са се умножили по странен начин. Говори се за някой си Робин Худ. Друг един носи глупавото име Сребърния меч. Но навярно междувременно е умрял, защото отдавна никой не е чувал за него. Или знаете някакви новини, Катрин?
— Сребърния меч? — облекчена повтори тя. Сега не се налагаше да лъже. — Нямам никаква представа кой би могъл да е той, господине. Кълна се.
Юмрукът на Дьо Ла Вил с трясък се стовари върху масата.
— Робин Худ! Сребърния меч! Трябва да бъдат изтребени — обесени публично или нарязани на парчета!
— Освен това и онзи Зелените ръкави — гневно вметна Жерал Мортимър. — Достатъчно вече хората ми са били ограбвани, превозвайки през гората данъците, събрани от крепостните ми. Говори се, че Зелените ръкави бил очите и ушите на Робин Худ.
— Ах, с какво удоволствие бих спипал този селяндур — рече Дьо Ла Вил. — Говори се, че става дума за госпожица Зелени ръкави, а не за мъж. Имам едно наум как да се разправя с нея.
Кет с усили преглътна, а по гърба й полазиха мравки. Тя обаче не се издаде и отвърна с хладен глас:
— Лесно е да се каже. — След това, обръщайки се към принца, продължи: — Навярно по-добре ще бъде да се откажете от лова в тази гора, Ваша милост. Имаме достатъчно месо, за да гостим вас, приятелите ви и дори прислугата навън.
— Глупости! Разбира се, че ще отида на лов. — Джон решително се отправи към вратата.
— Както желаете, милорд.
Жерал Мортимър й се ухили, тикна стола си обратно и последва принца. Раймон дьо Ла Вил се взря за известно време в нея, преди да докосне бузата й.
— Да, днес ще има богата плячка — отново подчерта той, сякаш повтаряше заклинание.
— Наслука, господине — беззвучно отвърна тя, отдръпвайки се от пътя му.
Най-сетне, след като бяха предизвикали истинска бъркотия в двора и викайки на слугите, пажовете и конете си, мъжете потеглиха и Кет се обърна към отец Донован.
— Моля, чувствайте се като у дома си. Ще ме извините ли, ако за малко ви оставя сам? Преди принцът да се е върнал, бих искала да се изкъпя, да си почина и да се преоблека празнично.