— Госпожице… — той се поклони, а устните му се извиха подигравателно. — Огнището ви и медовината ще ме сгряват и ще ми помогнат търпеливо да дочакам вашето завръщане.
Тя се поклони според етикета, усмихна му се и забърза по извитата стълба, водеща към стаята й, високо горе в кулата. Там вече я очакваше камериерката й, която плахо попита:
— Какво възнамеряват да правят гостите ни?
— Трябва да побързам, Мари. Принцът тъкмо напусна замъка, съпроводен от Дьо Ла Вил и Мортимър. Щели да убият всичко, което се движи. Донован седи долу в залата, за да ми попречи да избягам.
— Може би трябва да останете тук? — загрижено попита Мари.
— Глупости! Трябва да разбера дали някой ловува в гората и дали някое бедно момиче не обикаля наоколо само. — Кет внезапно изтръпна. Колко странно, че Дьо Ла Вил е тук. Единствено заради него тя се бе превърнала в „разбойница“.
Навярно рискуваше прекалено много, напускайки замъка. Щяха ли веднага да я заподозрат? Опитваше се да си припомни всяка дума от разговора, воден с мъжете. Не, никой не се съмняваше в нея. Отец Донован бе останал, за да е сигурен Дьо Ла Вил, че ще я завари, когато се върнат. Междувременно младата жена бе снела златната диадема с воала. Синята рокля бе съблечена и захвърлена настрани. Последва я и меката бяла риза. Като видя полуголата си господарка, камериерката с нежелание бръкна под леглото и извади един вързоп, съдържащ груба вълнена туника в зеления цвят на гората и подходяща наметка с качулка.
Не след дълго Кет отново бе облечена, а качулката скриваше лицето й.
— Това е ужасно опасно — простена Мари.
— Какво може да ми стори принцът? — презрително отвърна Кет. — Мислиш ли, че ще ме обеси?
— Твърде е възможно — нещастно въздъхна Мари.
Кет поклати глава.
— Никога няма да ме хване — увери камериерката си тя.
— Веднъж едва не са ви спипали — с предупредителен глас отвърна Мари. — Самата вие сте ми разказвали.
Кет спря слисана, докато странно смущение се надигаше в душата й. Дамиан Монджой… Да, това можеше да бъде краят. С какво удоволствие би го зашлевила в лицето! Един единствен път! Само да му отмъсти за онова ужасно унижение! При тази мисъл пръстите отново я засърбяха. Да можеше просто да го зашлеви…
В последния момент Робин я бе избавил, а по-късно твърдеше, че Монджой я е взел за някое селско момиче. Този мъж будеше гнева й, но и я плашеше. Трябваше да си го признае, спомняйки си отвратителната сцена и странните горещи и ледени тръпки, побили я от досега с него.
След това обаче си спомни, че Дамиан Монджой воюва из Светите земи редом с краля, така че нямаше причина да се бои от него.
— Трябва да вървя — тя импулсивно целуна Мари по бузата. — Скоро ще се върна.
— Ще вземете ли меча си?
— Не — отговори младата жена, все още мислейки за срещата с Монджой.
Робин щеше да побеснее. И преди си бе играла на разбойници, но винаги с успех. След знаменателния сблъсък с Монджой, Робин по-скоро би се отрекъл от нея, отколкото отново да я види с оръжие в ръка. Бе дала дума на братовчед си да ходи в гората единствено като пратеница.
— Ще предупредя Робин и веднага се връщам, — увери камериерката тя.
Мари подтисната съпроводи господарката си през стаята към стената в дъното. Когато Кет натисна един от съединените с хоросан камъни — третият отдолу нагоре, една част от стената се отмести, образувайки тесен проход.
Кет потъна в почти непрогледния мрак, но тя знаеше пътя на пръсти. Една вита стълба отвеждаше надолу, а след това през тунел, минаващ под защитния ров, се излизаше в гората. Краят на тунела бе добре скрит в гъст храсталак, недалече от широк, бълбукащ поток. Младата жена отстрани клоните, хвърли един поглед към замъка и се засмя. Донован навярно седеше в залата за гости и самоуверен чакаше да види дали Кет ще направи опит да се промъкне покрай него.
Радостта й обаче бе кратка. Щом Дьо Ла Вил се навърташе наоколо, можеше да се случи какво ли не. По тясна пътечка тя се втурна по посока на скривалището, около което братовчед й бе разположил постовете си. Внезапно до слуха й достигна смразяващ кръвта вик, който я накара да се вкамени.
Когато оглушителният писък прозвуча отново, Кет промени посоката и продължи да тича. Недалеч бе селото Уилоу Ууд, чиито жители все още не бяха платили данъците си. Селяните обработваха нивите си, отглеждаха овце и крави, водеха простичък живот, обичаха господарите си и ги търсеха винаги, когато търсеха справедливост.
— Ще убия Дьо Ла Вил със собствените си ръце! — задъхано промълви Катрин, докато тичаше през гората. Но ако й завържеха ръцете? Принцът можеше да я хвърли в тъмница заради това, че младата жена симпатизираше и помагаше на хората, поставени извън закона. След това той навярно щеше да убеди повечето нормандски барони в справедливостта на тези си действия.