— Какво става тук? — попита баща й. Когато той се опита да проникне в кръга на конниците, момичето видя малка ловна брадва да блясва на слънцето и чу вик — ужасяващ вик. Благородниците се отдръпнаха малко и тя видя, че по-младият от мъжете бе останал без ръката си, която, безполезна и безжизнена като камък, лежеше върху един камък. Наоколо беше в кръв.
— Бъди доволен, че се смилих и не ти сторих нещо по-лошо! — извика мъжът, носещ синьо и жълто, който очевидно бе водачът им. — А ти… — обърна се той към по-възрастния, окован във вериги мъж, на чиято шия бе надяната примка. — Ти ще увиснеш на бесилото за бракониерство! — Лицето на благородника бе зловещо както и това на спътника му, чийто кон стоеше до онемялото момче. Изглежда и те, както и двамата нещастни саксонци, бяха баща и син.
Брадатият не понечи да се оправдае, само ужасено и безпомощно гледаше към момчето си, валящо се в кръв на земята.
При вида на ужасната рана й се повдигна. Баронът заповяда на хората си да преметнат въжето през един клон. Тогава се разнесе властният глас на баща й:
— Не! Няма да го сторите…
— Тези саксонски свини са ловували в горите на краля — обясни благородникът, който очевидно познаваше баща й.
— Кралят не би одобрил подобно наказание! — баща й извади меча си. — За Бога, пуснете ги да си вървят! Не виждате ли, че са изнемощели от глад. Какво е една сърна?
— За Бога, татко! — извика тя. Срещу него стояха толкова много мъже, а зад гърба му само Роб бе изтеглил от ножницата малкия си меч.
— Граф Дьо Монтрен — отвърна баронът, — искате да умрете заради някакви нищожества? Да, зная, че сте способен на подобно нещо, тъй като това саксонско кутре отново е по петите ви. Така да бъде! — той също изтегли меча си, заповядвайки на спътниците си да последват примера му. Дива злоба искреше от очите на сина му, очевидно доволен от предстоящото кръвопролитие.
— Спасявайте се! — рязко се обърна баща й.
Роб обаче не искаше да бяга, също както и тя самата. Ако на графа му бе писано да намери смъртта си в тази гора, то те щяха да го последват.
Дотам обаче не се стигна. Докато противниците се приближаваха един към друг, баронът изненадващо нададе вик. Конят му се изправи на задните си крака и мъжът се строполи от седлото. Една стрела се заби в бедрото му.
Втора изсвистя във въздуха, после още една. Още двама мъже бяха улучени, а другите престанаха да настъпват, когато изплашените им коне започнаха да се щурат насам-натам.
— Къде, по дяволите… — ревеше мъжът в синьо-жълто.
— Наоколо трябва да се навъртат разбойници! — извика синът му.
— Исусе, не искам да си остана тук! — хленчеше трети.
— Ще си платите за това, Дьо Монтрен! — заплаши баронът, вдигайки меч.
— О, не, Дьо Ла Вил, кралят ще застане на моя страна!
В следващия миг конниците се разпръснаха, спасявайки се от валящите върху им стрели. Все още с примка на шията, по-старият саксонец стоеше треперещ върху скалата. Синът му лежеше в тревата, притискайки раната си и стенейки от болка.
— Стрелите! — изплашена извика тя по посока на баща си, галопиращ към нещастните селяни.
— В безопасност сме, не бой се — със спокоен глас отвърна той. След това се надигна от седлото и сне примката от шията на по-възрастния саксонец, който падна на колене, опитвайки се да целуне ботушите му. — Не, не, човече — сякаш за помощ се извърна към дъщеря си графът. — Откъсни парче от ръкава си, иначе на момчето ще му изтече кръвта.
Едва сега тя забеляза, че през цялото време е останала неподвижно върху седлото си, зяпнала от ужас, със сълзи на очи и тракащи зъби. Сега животът отново се връщаше в тялото й. Тя трескаво разкъса единия от ръкавите си, скочи от коня и се затича към младежа. Кръвта му изпръска роклята на момичето, което се боеше да не изпадне в безсъзнание.
Тя събра всичката си смелост и успя да превърже ръката му. От кръвта красивата й зелена рокля бе станала ръждиво-червена.
— Благодаря, госпожице — прошепна момчето, когато очите й срещнаха отчаяния му поглед.
По-възрастният саксонец опитваше да го изправи на крака и графът заповяда на пажовете:
— Занесете сърната в дома на тези хора! Момчето има нужда от силна храна, ако иска да оживее. Има ли кой да обгори раната? — попита той по-възрастния селянин на саксонски — език, който бе научил от съпругата си.
— Да, майка му.
— Добре.
— Но, господарю, — отвърна един от пажовете — това е незаконно…
— Тези хора са застрашени от гладна смърт. А крал Хенри, нашият законодател, е справедлив, той не ще осъди постъпката ми. Сърната е мъртва, а тук няма никой освен нас.