Междувременно тя бе излязла на една просека сред гората, но в последния момент се спря, отстъпи няколко крачки и прехапа устни.
Там бе видяла мъжете, седели до неотдавна в залата й за гости. Принц Джон и Мортимър стояха малко на страни. Дьо Ла Вил се бе навел над жертвата си — младо момиче, едва петнадесетгодишно, много хубаво, макар и облечено в груба вълнена туника, с малко изцапани, бледи страни. С широко отворените си, тъмни очи то приличаше на кошута, лежаща безпомощно в нозете на ловеца.
С тази разлика, че мъките на уловения дивеч свършваха много по-бързо. Ръцете на момичето бяха завързани, а слугите и пажовете на Дьо Ла Вил притискаха нещастното дете на земята, в краката на господаря си. Когато момичето се опита да ухапе един от мъжете, баронът се засмя и удари жертвата си с всичка сила през лицето.
Трябва да сложа край на тази ужасна сцена, отчаяно мислеше Кет. Аз нося отговорност за това момиче и трябва да го защитя… Какво ли щяха да сторят мъжете, ако се хвърли върху им? Не биха посмели да й направят нищо, все пак тя е графиня. Но и разбойница.
Ако се покажеше сред просеката, щеше да се издаде. Докато обмисляше какво трябва да стори, един нов вик прокънтя из гората — смразяващ кръвта боен вик. Някакъв рицар галопираше към принца и свитата му. Враният му жребец препускаше толкова вихрено, че приличаше на безплътна сянка. Ризницата, покриваща ездача от главата до петите, пръскаше сребристи отблясъци. Върху нея бе надяната тъмносива туника без герб, а на гърба му, като дим от огън, се ветрееше черна наметка. Високо вдигнатият му меч прорязваше въздуха като светкавица.
Дьо Ла Вил се извърна. Отначало появата на конника изглежда просто го изненада и едва след това баронът осъзна смъртната опасност, която го грозеше. В тъмните му очи се долови неприкрит страх.
Изглежда непознатият нямаше намерение да задава въпроси и не знаеше думи като „моля“ и „извинете“.
Дьо Ла Вил мигом се скри зад един от пажовете си, използвайки го като щит, за да избегне удара на меча. Конникът забеляза това едва в последния момент и, изглежда, мисълта да нарани момчето не му допадна. Навярно нямаше да убие и Дьо Ла Вил, а желаеше само да го сплаши, за да освободи момичето.
Сега това беше без значение. Катрин никога нямаше да узнае истинските му намерения. Неочаквано конникът прибра меча си в ножницата. Сигурен в ездаческите си умения, той се наведе, без да изгуби равновесие, вдигна момичето и го метна на седлото пред себе си. Жребецът се изправи на задните си крака, след което отново препусна, оставяйки след себе си облак прах и пепел. Не след дълго конят и ездачът с момичето потънаха в горските дебри.
Известно време над полянката цареше потискащо мълчание, след което Дьо Ла Вил, почервенял от гняв, извика:
— След него!
— Искате да се спусна след един разбойник? — хладно попита принцът. — Боя се, че се самозабравихте.
На Кет й се стори, че дочу как скърцаха зъбите на Дьо Ла Вил.
— Не, принце! Казах го на момчетата си и на Мортимър, не и на вас, милорд! — той направи подигравателно дълбок поклон и добави: — Не, милорд! Никога не забравям кой съм. Нито че се числя към най-силните мъже, чийто меч е на вашите услуги!
Тези думи ни най-малко не впечатлиха Джон. Въздъхвайки, той се метна на седлото.
— Няма да станете наистина силен, докато не се научите да се владеете и да степенувате нещата по важност. По тези места гъмжи от разбойници, които трябва да бъдат изтребени. Горите принадлежат на краля, а в негово отсъствие — на принца. Но съседните земи, в които бандитите намират закрила, биха могли да станат ваши. Помислете веднъж с главата си, вместо с онази си работа! Тази вечер трябва да се състои един много по-важен лов.
Кет затаи дъх. Да, нова жертва! Тя самата! Въпреки всичко трябваше да се върне в замъка и да се престори на любезна домакиня. Какъв отвратителен мъж! Колко жестоко се отнесе с горкото момиче!
Но кой бе избавил младата селянка от мъчителя й? Не е Робин, Кет със сигурност щеше да го познае. Нито някой от хората му. Имаше един легендарен мъж, за когото бе станало дума днес — Сребърния меч.
Скоро след онзи ден, когато старият Дьо Ла Вил направи опит да убие баща й, непознатият се бе появил из тукашните гори. Тогава дъжд от стрели бе спасил всички тях — Дьо Монтрен, дъщеря му и неговия племенник, обръщайки в бяг хората на Дьо Ла Вил.
И кой бе този конник, избавил момичето от надвисналата опасност? Някой дух? Не, само мъже от плът и кръв, яхнали своите също тъй реални коне, бяха способни на подобни дела. Само те можеха да защитят слабите и бедните.