„А какво ще стане с мен?“ — трепереща се запита Кет. Тя не бе нито бедна, нито слаба. Кой щеше да я избави, решеше ли могъщият принц да я омъжи за Дьо Ла Вил? Кой ще посмее да попречи на тази женитба? В гърлото й бе заседнала буца и тя преглъщаше с усилие. Робин би опитал да я спаси, без да се съобразява със силата на противниците си, но така ще предаде хората си, народа, самия себе си…
Най-много й се искаше просто да избяга, да изостави замъка заедно с всичко, което притежаваше и да се скрие в гората, на някое сигурно място… Примамлива мисъл! Но младата жена не биваше да се предава, а да спечели играта, започната от Дьо Ла Вил и принца. В крайна сметка бе графиня и никой не би посмял да се отнесе с нея като с някое селско момиче.
Не, тя не можеше да избяга, а трябваше да продължи играта на домакиня, отваряйки си добре очите и ушите, за да съобщи на приятелите си всичко, което научи.
Тя дълбоко си пое дъх, затвори очи, отправяйки към небето молитва за повече кураж. Най-напред трябваше да съобщи на Робин за случилото се, както и че принц Джон, Дьо Ла Вил, Мортимър и Донован ще останат за вечеря в замъка. Кет решително изправи рамене и си даде дума да не се бои нито от принца, нито от Дьо Ла Вил. Засега отвратителният мъж не представляваше някаква опасност. Един годеж можеше да продължи твърде дълго — седмици или дори месеци. Следователно ще има достатъчно време за бягство, в случай че действително е обещана на барона.
Той навярно знаеше, че младата жена го презира и никога не би станала негова. И все пак бе уверен в себе си. Кроеше ли нещо? Този въпрос пося нов страх в душата й.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Толкова странно бе! Тъкмо когато мислех, че трябва да предприема нещо, макар и да знаех, че не е по силите ми и се появи този конник. Не знаех дали възнамерява да убие Дьо Ла Вил. Изглежда ни най-малко не се боеше от принца или от хората, наобиколили Дьо Ла Вил. Той връхлетя върху им, вдигна момичето на седлото и изчезна.
Скривайки истинските си чувства, Кет със спокоен глас разказваше на братовчед си за случилото се. Както добре знаеше, Робин би отклонил всякаква помощ от нейна страна, в случай че забележеше и най-малкия признак на страх у братовчедка си. Ако не бяха израснали заедно и яздили всеки ден из гората, младият мъж никога не би й позволил да вземе участие в опасните му начинания.
Но те заедно бяха станали свидетели на случилото се с младия саксонец. Отначало просто се опитваха да предупреждават хората, когато този или онзи благородник се запътваше към гората. По-късно обаче Ричард бе провъзгласен за крал, напусна Англия и бароните от околността все повече ламтяха за власт, оставяха народа да гладува и му съдираха и кожата от гърба.
Един ден братовчедът на Катрин срещна в гората благородник, умъртвил един селянин. Робин го уби и окончателно се превърна в човек, поставен извън закона, когото единствено кралят можеше да помилва.
След като научи за случилото се, младият мъж загрижено се втренчи в братовчедка си. Кет предвидливо не бе споменала забележката на принц Джон за тазвечерната „плячка“, а само за пристигането му с неговите спътници, сцената в гората и появата на странния спасител.
Младата жена седеше на един пън, а Робин се разхождаше насам-натам с кръстосани на гърба ръце и сбърчено чело. Между дърветата, в кръг около мястото на срещата им — малка полянка с почти правилна форма, той бе разположил хората си, но наоколо бе учудващо тихо. Долавяха се единствено обикновените звуци на гората — шумолене на листа, чуруликането на птиците и изпукването на клонче, когато някое животно се стрелнеше наблизо. Рядко малки бели облачета се появяваха на небето. Въздухът миришеше на пръст и зелена растителност, избуяла под щедрите слънчеви лъчи.
„Чудесно място за живеене“ — мислеше си Катрин. „По-добро от някой мрачен, влажен замък или господарски дом, в който мирише лошо, а покривите текат. Покривът на Робин е небесната шир.“
Това не беше съвсем вярно. Робин и хората му си бяха построили малки, сливащи се с горската растителност колиби от дърво и мъх, покрити със слама. Разполагаха единствено с най-необходимото, тъй като знаеха, че скривалището им лесно би могло да бъде открито и разрушено. Така че притежаваха само толкова вещи, колкото биха могли да носят на гръб.
Известно време Робин се разхождаше мълчаливо насам-натам, след което неочаквано се обърна към Кет:
— Разкажи ми още веднъж за него.