Тревогата, присъща на Робин винаги, когато влизаше в ролята на неин закрилник, се бе появила в очите му.
— Не мога да те пусна!
— Робин! Дьо Ла Вил няма полза просто да ме насили или нещо подобно. За да спечели земите и замъка ми, той трябва да се ожени за мен. Нищо не може да ми се случи. Ако принцът се опита да ме омъжи за този човек, ще настоявам за продължителен годеж. Тогава ще можем да контролираме Дьо Ла Вил много по-лесно, отколкото сега. Принц Джон трябва да бъде предпазлив, знаеш го по-добре от мен. Не би рискувал да предизвика недоволството на останалите барони.
На подобни доводи Робин не бе в състояние да възрази. Той й помогна да се изправи, прегърна я, след това стисна ръцете й и я целуна по бузата.
— Ще те отведа, докъдето мога.
Робин извика да доведат коня му, което бе сторено от Роджър Грей. Кет поздрави Роджър и веднага се сбогува, мятайки се на седлото пред Робин.
През цялото време яздеха мълчаливо. Кет знаеше, че Робин много се притеснява заради нея. Най-сетне той дръпна юздите на жребеца, за да може тя да слезе. Младата жена се извърна към братовчед си и успокоително го погали по косата.
— Убедена съм, че нищо няма да ми се случи. В никакъв случай не бива да идваш в замъка.
— Разбира се, че не.
— Преди време ти дадох дума да не вземам меча си в гората. Сега ти трябва да ми се закълнеш, че ще стоиш настрана от замъка. Враговете ни с радост биха те видели на бесилото!
— Без съмнение.
— Обещай ми!
— Не мога да го сторя, Кет.
— Но аз настоявам!
— Кет…
Младата жена енергично го прекъсна:
— Ако не ми дадеш дума, отказвам се от обещанието си и отново ще тръгна из гората с меча на баща ми.
— Добре тогава, няма да идвам в замъка. — Робин й помогна да слезе от коня и трескаво добави: — Лека нощ! През следващите часове няма да се появявам в замъка.
— Робин! — изплашена вдигна поглед към него Кет, но братовчед й вече бе обърнал жребеца.
— Отивай си в къщи, Кет! — предупреди я той. — Очаквам вести от хората си, които наблюдават принца и свитата му, докато ние разговаряме. Трябва да разбера какво друго са надробили тези негодници. Прибирай се и ще чакам колкото е възможно по-скоро да ми разкажеш за случилото се тази нощ.
Роб потъна сред дърветата, без да й даде никаква възможност за отговор.
Кет с въздишка се взря подире му, след това, загърната в зелената си наметка, потърси храсталака, закриващ входа на тунела. Преди да се вмъкне вътре, както обикновено огледа наоколо и напрегнато се ослуша. Свеж и хладен вятър люлееше стръкчетата на тревата и листата, шумолеше в клоните на дърветата. Младата жена се огледа, тръпнеща от студ. Спускаше се нощ.
Въпреки че не се боеше от мрака, Кет трепереше, защото й се струваше, че вятърът нашепва предупредителни слова. Тя чувстваше мощта на небето и дърветата. Клоните се протягаха към нея със сгърчени старчески пръсти, сякаш заклевайки я да не се завръща в замъка, а да остане в укритието на гората.
До слуха на Кет долетя странен шепот — навярно предзнаменование за надвисналата опасност? Сенките се сгъстяваха и мрак изпълваше не само нощта, но и душата на младата жена. Не! Не би трябвало да се бои от мъже като Дьо Ла Вил, макар и да се налагаше да бъде предпазлива.
Шумолящият вятър й заприлича на ехо от вътрешния глас, който я предупреждаваше да внимава. Стоеше неподвижна, усещайки ласките на хладния въздух по страните си. Очакваха я трудни времена и трябваше да даде всичко от себе си, за да устои.
Постоя още малко, за да се увери, че наоколо няма никого, след което приведена се вмъкна във входа на тунела. Слънцето бе залязло и Кет едва различаваше каменните стени. Нито за миг не се изплаши, достигайки тъмното стълбище на кулата, защото знаеше всяко стъпало. Едва в осветената стая душата й бе обзета от страх.
Мари кръстосваше насам-натам, кършейки ръце.
— Ох, слава на Бога! Вие се върнахте, господарке! Принцът дойде, заедно с проклетите си спътници и настояват веднага да се явите! — още докато говореше, тя грабна зелената наметка от ръцете на господарката си. — Ох, побързайте! Току-що взехте най-дългата баня в световната история, Кет! Отец Донован смята, че в тялото ви ще се вселят зли духове, ако седите толкова дълго във водата. Бързо! Не се мотайте!
Сърцето на Кет започна болезнено да блъска в гърдите й.
— Защо Джон е толкова нетърпелив?
В очите на камериерката се четеше неприкрит страх.
— Иска да обсъди с вас някакъв делови въпрос и то колкото е възможно по-скоро. Този път ви грози сериозна опасност — чувствам го. Какво ще облечете? Нещо старо и безлично. Трябва да забулим лицето ви.