Кет клатеше глава, изхлузвайки зелените дрехи.
— В никакъв случай! Искам да извоювам бляскава победа над принца и Дьо Ла Вил. Я да видим… Най-подходяща навярно би била роклята от светлосин лен и красивата везана туника с елегантните ръкави.
Въпреки неодобрителния поглед, който отправи към господарката си, Мари извади желаното облекло, заедно с чисто бельо и обувки от фина синя кожа. Кет трескаво се облече и прокара пръсти през разрешената си коса.
— Мили Боже! Прическата ви! Бързо, четка! Трябва да сплета косата ви, а това ще отнеме време…
— Не, ще я нося спусната.
— Но, Кет…
— Така ще създам непринудено впечатление. Дьо Ла Вил не бива да разбере, колко го презирам. Спокойно и достолепно ще сляза по стълбите — аз, графиня Катрин дьо Монтрен, господарка на този замък и тяхна домакиня. — Тя успокоително се усмихна на Мари и седна пред тоалетната си масичка. Едва посегнала за четката, за да среше разрошените си къдрици, се разнесе шум, подобен на трясък от гръмотевица.
— Отвори проклетата врата! Веднага! — заповяда един глас.
Устните на камериерката прошепнаха името:
— Донован!
— Веднага! — повтори свещеникът. — Иначе ще я разбием! За Бога, жено, какво става тук?
Кет невъзмутимо решеше косите си с четката.
— Ох, госпожице! — проплака Мари.
— Да върви по дяволите! — изфуча Кет.
— Принцът на няколко пъти изпраща отец Донован — възбудено прошепна камериерката. — Цяло чудо, че толкова дълго запази търпение. Ох, господарке…
— Отвори вратата. — Кет топло й се усмихна — Хайде де, върви! Изпълни желанието на знатния господин.
Мари се подчини, толкова бързо, колкото я носеха краката й.
ГЛАВА ПЕТА
Донован, обзет от гняв, тъкмо бе вдигнал отново юмруци, за да барабани по вратата. При отварянето й той, за голямо удоволствие на домакинята, едва не падна. Свещеникът, без изобщо да забелязва клетата Мари, хвърляше гневни погледи към Кет, която невъзмутимо продължаваше да вчесва косата си.
— Е, добри ми отче! Доста сте нетърпелив! Чудно, как се държат някои гости в днешно време…
Тя долови скърцането на зъбите му, но свещеникът обузда гнева си и дълбоко се поклони.
— Ах, колко хубаво! Очевидно сте готова да ни дарите с присъствието си… най-сетне!
Почти никой мъж не е толкова лукав и злобен, колкото един духовник, изневерил на призванието си, мислеше Кет, въпреки това дарявайки го с мила усмивка.
— Прав сте, отче, вече съм готова. — Тя остави четката настрани и се изправи. — Но, чувала съм, че жените биха били още по-любезни домакини, ако настроенията им бяха понасяни по-търпеливо. — Спуснатата коса се разстилаше на гърба й, докато Кет протягаше ръка към свещеника, който я пое след още по-дълбок поклон.
В залата Мортимър се разхождаше пред огъня, мъчейки кучетата на Кет, като се преструваше, че ще им хвърли някоя хапка от черешовия пай, който тъкмо поглъщаше. Без да обръща внимание на храната, Дьо Ла Вил стоеше в дъното на помещението, зяпайки през прозореца нощните сенки. Принц Джон седеше край масата. Когато Донован и Кет се зададоха по стълбите, той веднага се изправи.
— Простете, Катрин! Гладът ни накара да започнем вечерята, без да ви дочакаме. Но въпреки превъзходния вкус на блюдата, които ни бяха сервирани, не ни се усладиха, защото ни липсвахте. Едва във ваше присъствие истински ще се насладим на вечерта.
— Колко мило от ваша страна!
— Принцът вече мислеше, че сте ни напуснали, госпожице — забеляза Донован, — но аз го уверявах, че това е невъзможно.
— Би трябвало да знаете, отче, нали през цялото време бяхте пред вратата ми! — отвърна тя, а от устата й сякаш капеше мед.
Според етикета до Джон трябваше да седне съпругата му, но понеже дамата отсъстваше (и по възможност избягваше всяка среща с него), тази чест се падна на домакинята. Когато тя зае мястото си, принцът седна отново, а Раймон дьо Ла Вил се настани на стола срещу нея.
Мортимър остана при кучетата, за да продължи да ги мъчи. Свещеникът, усмихвайки се, седна до Джон, който внимателно наблюдаваше Кет.
— Много се забавихте горе, госпожице.
— Наистина ли? Съжалявам, не исках да бъда неучтива.
— Не си мислите да ни избягате, нали? — мимоходом попита той, но младата жена долови заплашителния тон, прозвучал в гласа му.
— Защо трябва да го правя? — лъчезарно му се усмихна тя, опитвайки се да не забелязва дивия плам в очите на Дьо Ла Вил, който се намеси в разговора:
— Никога не сте там, където ви търся.
Кет присви очи.
— Ах, бъдете сигурен, господине, че дори когато не съм наблизо, вие неизменно сте в мислите ми. — Тя отново се обърна към Джон. — Как бих могла да напусна замъка, когато отец Донован бдеше пред вратата ми?