— Ох, какво си говорят? — прошепна тя. Мортимър се бе приближил към масата, слушайки внимателно, свещеникът се бе навел напред и със склонените си една към друга глави четиримата приличаха на шайка заговорници.
„Те са си такива“ — мислеше Кет.
— Нещо не е наред — прошепна Мари. — Какво ще правите? О, госпожице, принцът иска още днес да ви омъжи за този негодник!
— Но той няма да посмее, аз съм любимка на Ричард — беззвучно отвърна Кет. — Това ще ги разубеди.
Предупреждението бе излишно. Още преди няколко часа Катрин знаеше какво я очаква. Сега тя трябваше да изиграе ролята си в тази коварна интрига.
— Не се тревожи, Мари, мога сама да се грижа за себе си.
Да можеше наистина да е толкова уверена, колкото звучеше гласа й. Съжаляваше, че не е подслушала целия разговор. Иначе би била по-добре подготвена.
— Пожелай ми успех — помоли тя, стискайки ръката на камериерката си. Преди Мари да успее да я задържи или да й даде още някакъв съвет, Кет се завърна при гостите си, величествено вдигнала глава.
— Лакомствата скоро ще бъдат сервирани, отче, господа, Ваша милост — тя кимаше усмихната на всеки един от тях, отново заемайки мястото си край масата.
Когато ръката на Дьо Ла Вил едва-едва докосна нейната, младата жена имаше чувството, че я полазиха мравки. Тя преглътна с усилие. Ще успее ли да изиграе добре ролята си? Баща му бе заплашвал нейния и бе възпитал сина си на безмилостна жестокост. Кет се насили да добави:
— Имам и специална изненада за вас — кафе от Светите земи. Със сигурност вече сте опитвали тази напитка, но човекът, който ми го продаде, е сътворил наистина изключителна смес. Купил я е от търговците, върнали се в Англия заедно с ранените рицари.
— Кафе, тази езическа помия! — презрително викна Дьо Ла Вил. — По-добре ми налейте хубаво френско вино!
Принцът улови пръстите на Кет и ги поднесе към устните си.
— С радост ще опитам от вашата „помия“, графиньо. — Тя сведе глава и Джон я подкани: — Нека сервират последното блюдо. Трябва да поговорим по делови въпроси.
— Разбира се, Ваша милост — Кет се изправи и плесна с ръце.
Хауърд се появи веднага, съпроводен от няколко кухненски прислужници. Кет стисна зъби, виждайки как Дьо Ла Вил се отнася с тях като с леки жени. „Колкото по-млада, толкова по-добре“ — съвсем ясно говореше погледът му. Навярно ръцете му щяха да влязат в действие, ако не го спираше смръщеното чело на Джон.
— Кафето ще поднеса лично — обясни домакинята на Хауърд и отпрати слугите. Тя наля кафе от една хвърляща топли отблясъци медна кана в изящни порцеланови чашки. Всеки от мъжете протегна своята чаша освен Дьо Ла Вил, на когото Кет предложи още вино. След това отново седна, усмихвайки се на Джон.
— Е, Ваша светлост, за какво става дума?
Принцът отвърна без увъртане:
— За вашата женитба.
— Но принце, мой настойник е крал Ричард. В негово отсъствие не бих могла да се омъжа, съвестта не ми позволява — тя невинно погледна отец Донован. — Отче, редна ли е изобщо подобна женитба?
Свещеникът знаеше, че това в никакъв случай не е невинен въпрос.
— Госпожице, Ричард е далеч, Бог да богослови краля. В негово отсъствие принц Джон трябва да се грижи за вашето добруване.
— Ах, разбирам. И въпреки това, решавайки да се омъжа, трябва да се съобразявам със закона, иначе собствеността ми не би преминала в притежание на моя съпруг. А кой мъж не би желал да стане господар на подобен замък? Мисля, че ще бъде несправедливо спрямо съпруга ми да се омъжа в отсъствието на крал Ричард, макар и братът на краля да е един толкова благороден принц. Не е изключено Ричард да възнагради с моя замък някой воюващ на негова страна храбър рицар. Стореното в негово отсъствие лесно би могло да бъде анулирано.
— Мъжът не позволява да му бъде отнето онова, което притежава… — понечи да отговори Дьо Ла Вил, но спря, изохквайки, очевидно настъпен под масата от Джон.
Принцът вдигна ръце.
— Понастоящем Ричард, заедно с храбрите си рицари, е далеч. Но в тази зала има един мъж, изгарящ от любов към вас, госпожице, който не дръзва сам да говори за себе си. Този мъж ми е, ех, близък на душата и е достатъчно могъщ, за да управлява замъка. За вас, разбира се.
— За мен, разбира се.
— Вашето щастие би му било скъпо и свидно. Той има благословията ми, а… — Джон се наведе към ухото й, а смехът му бе по-скоро заплашителен, отколкото приятелски: — И така, като ваш принц и настойник, а също — като заместник на брат си, ви моля да приемете предложението на този мъж, който ще ви бъде закрила от всички разбойници.