Тя отново се прекръсти и се усмихна по посока на Кет.
— Тя ще ви попречи.
Въпреки яда Кет не можа да сдържи смеха си.
— Ако не се държиш като добра прислужница и не изпълняваш желанията ми, ще бъда принудена да те замеря с нещо. Сега върви, Мари! Трябва да поспя, защото утре ще имам нужда от всичките си сили и ясен разсъдък.
— Хм! — неодобрително изсумтя камериерката, запътвайки се към вратата, където спря в очакване.
— Лека нощ, Мари.
— Хм! — повтори жената толкова презрително, колкото й бе възможно и най-сетне остави господарката си сама.
Кет се строполи в леглото, а мислите й се тълпяха една през друга. Планът й наистина бе опасен и трябваше да бъде много предпазлива. Ако я заловят… Но какво имаше за губене? Никоя участ не би била по-непоносима от брака с Дьо Ла Вил. Дори смъртта бе за предпочитане. Оставаше й един единствен изход — бягството.
Този човек би се отнасял с нея така, както с момичето в гората, би я измъчвал и насилвал. Никой благороден рицар в блестящи доспехи нямаше да й се притече на помощ. Трябваше да се спасява със собствени сили.
Недалеч от замъка Робин усети същия хладен вятър, погалил страните на Кет. Изведнъж сякаш някакъв великан се наведе към земята, която бе облъхната от ледения му дъх. Във въздуха се вдигна прах и сухи листа.
Робин затвори очи и се вслуша в шума. Странна, черна нощ. Облаци закриваха и отново разкриваха сребърната луна.
„Нощ, сякаш сътворена за старите божества“ — мислеше Робин. Макар християнството да господстваше из тези земи вече толкова столетия, все още имаше хора, вярващи в някогашните богове. „И защо не?“ — запита се той. На първи май все още танцуват около окичени дръвчета, а в нощта преди Вси светии се кръстят и избягват да се приближават до гробища.
Да, тази нощ бе подходяща за езическите божества. Както и за демони, идещи от пъкъла или промъкващи се по земята в човешки облик.
Отваряйки отново очи, Робин видя между дърветата да проблясва сребро. Той чакаше засмян. Значи не се е излъгал. Листата на дърветата шумоляха още по-силно. Голям черен жребец пристъпи към полянката, язден от едър мъж в сребърна ризница и черна наметка.
— Ти се върна! — въодушевено извика Робин.
Мъжът скочи от седлото и топло разтърси ръката му. Двамата радостно се поздравиха, свързани от родство и приятели по своя собствена воля. По произход може и да се различаваха, но душите им си приличаха.
Отначало Сребърния меч бе малко обезпокоен от решението на по-младия си роднина да стане най-добрия стрелец с лък в света. С течение на времето бе разбрал, че Робин, най-младият саксонски наследник на рода Лоскли, ще води битки през целия си живот.
Сребърния меч му бе давал уроци, за да го превърне в добър войн. Междувременно Робин наистина бе надминал всички в стрелбата с лък, но в борбата с меч учителят все още превъзхождаше ученика.
— Мили Боже, вече вярвам на чудеса! — рече Робин. — Как е възможно това?
— Дълга история…
— Тъкмо научих за приключението ти от днешния следобед.
— Наистина? Как така?
— Забравяш съгледвачите ми, които са навсякъде из гората.
— Ах, тогава появяването ми е било излишно. Хората ти и без това са щели да се намесят.
— Не, без твоя помощ момичето щеше да бъде изнасилено и измъчвано, може би дори убито. Дьо Ла Вил е жесток развратник.
— Без съмнение.
— Но може би сега е възможно да бъде поставен на мястото му.
— С тази цел лорд Монджой бе изпратен обратно в Англия.
— Истина ли е това? Лъвското сърце те е изпратил у дома? — Робин със смях вдигна поглед към небето. — Слава на Всемогъщия!
— Сигурно ще си му още по-благодарен, когато ти разкажа всичко — отвърна Дамиан, мръщейки чело. — Като лорд Монджой, аз притежавам документи, упълномощаващи ме веднага да се оженя за госпожица Катрин дьо Монтрен и да управлявам замъка.
— Ти и Кет! — изрече Робин, останал без дъх, след което тихо се засмя. — Това е направо чудесно!
— Навярно госпожицата е на друго мнение.
Робин вдигна рамене.
— Признавам, че лорд Монджой не е сред любимите й рицари. Но тя не го познава много добре. Най-малкото, поне ще се радва, че съдбата й е в твои ръце. Джон има други планове за нея.
— Дьо Ла Вил.
— Да. А ти нямаш представа колко безпределна е омразата й към този човек.
— Мога да си представя.
Известно време двамата помълчаха, докато мислите им се рееха назад в миналото. В действителност омразата към Дьо Ла Вил бе белязала тези три години.
— Толкова се радвам — потвърди Робин. — Толкова безсънни нощи съм се тревожил за Кет. Тя страстно се застъпва за селяните и много се боя за нея.