— Навярно тя се бои от Монджой.
— Няма да ти е лесно с нея… — Робин се засмя, но веднага отново стана сериозен. — Бъди внимателен с нея, защото много я обичам. — След това колебливо добави: — Ти не изпитваш нищо към нея. Както е известно, още тъгуваш за хубавата Алиса.
— Разбира се, че ще бъда мил с нея. Но едно трябва честно да ти призная — оженя ли се за някоя жена, ще водя истински семеен живот с нея.
— Разбира се.
— А аз бих заложил живота си, за да я защитя.
— Ако можеше да те опознае така добре, както аз те познавам! Дойде точно навреме. Сега няма да се налага да престъпвам дадената дума. А ти, Сребърен меч, ще защитаваш повереното ти от краля. Днес Джон и свитата му бяха в замъка Монтрен и принцът е направил на Кет предложение за женитба от името на Дьо Ла Вил. Тя смяташе, че подобна женитба би била невъзможна в отсъствието на краля, но аз се съмнявам в това. Затова тази нощ възнамерявах да наблюдавам замъка. Кет провали плана ми.
— Как така?
— Накара ме да й обещая, че кракът ми няма да стъпи в замъка й. Това ми бе неприятно, но тя не ми остави никакъв избор.
— Робин, мило момче, изобщо не знаеш как да се отнасяш със жените.
— А ти знаеш по-добре?
— О, да, приятелю. В моя дом желанието ми ще е единственият закон.
— Ще видим. Безпокоя се.
— Вече няма от какво да се боиш. Дръж на думата си и бъди сигурен, че замъкът ще бъде добре охраняван — Дамиан отново подаде ръка на младия мъж.
— Наистина е чудесно, че се завърна. Без теб не бе същото.
— Знаеш, че трябваше да отида в Светите земи.
— Разбира се. По право ти си рицар на краля.
— Въпреки това можеше и двамата да увиснем на бесилото.
Робин се ухили.
— Би могло. Но по пътя към ада ще вземем със себе си безброй мъже.
Той наблюдаваше как Сребърния меч се метна на врания си жребец и препусна в нощта — призрачна сянка в сребърно и сиво, разтворила се в бледата лунна светлина.
Щеше ли Кет да одобри избора на краля? Сигурно не.
Робин усмихнат си спомни как братовчедка му изговаряше името Монджой от онази злополучна среща насам. Дамиан изглежда също й бе ядосан. Разговаряйки за нея, той наистина се изразяваше предпазливо, но я намираше за капризна и своенравна, момиче, което в никакъв случай не се държи по подобаващия за една господарка на замък начин. Никога не би я наранил и ако се наложеше, щеше да рискува живота си, за да я защити, но не бе в състояние да я разбере. Както и Кет него.
А Робин, който обичаше и двамата, мислеше, изпълнен с надежда: Може би все някога ще се сближат. Но преди това ще хвърчат искри.
Той тихо се засмя, но веселостта му бързо отлетя. Тези искри можеха да хвърчат още тази вечер, когато Сребърния меч защитава Кет. Странна нощ… Вятърът отново стана студен, брулеше клоните на дърветата и сякаш нашепваше предупреждение.
Недалеч от замъка Сребърния меч също долови странното свистене във въздуха. Той седеше върху жребеца си, обгърнат в черна сянка, слушаше шумоленето на листата и усещаше ледените пръсти на нощта. Силният бриз безмилостно огъваше клоните на дърветата, вещаейки опасности. Облаци покриха луната и когато тя отново се показа, водата в защитния ров около замъка блестеше като живак. В бледата светлина пред Дамиан се извисяваше замъкът, могъщ и готов за отпор срещу всякакви врагове.
Конят нетърпеливо ровеше с копита в шумата.
— Още не! — тихо го предупреждаваше ездачът му.
И докато изричаше тези думи, тишината на нощта внезапно бе нарушена. Някъде дрънчеше и скърцаше метал. Подвижният мост се спусна, след което се разнесе кънтящ вик. От гората изникнаха конници, а от бойницата на замъка един от стражите се строполи мъртъв, уцелен в сърцето от стрела.
— Давай! — подкани жребеца си Дамиан, отпускайки юздите.
ГЛАВА ШЕСТА
Катрин най-сетне заспа. Не знаеше кога точно чу първите тихи отгласи от звън на метал, нито как веднага разбра намеренията на своите врагове. Те бяха изоставили всяка предпазливост, за да решат проблема с едно безогледно отвличане. „Защо бях толкова сигурна, че няма да посмеят?“, упрекваше се тя.
Полуразбудена от шума, тя лежеше неподвижно в леглото и се ослушваше.
Отново дочу звън на оръжия. В гърдите й се надигна изпепеляващ гняв. Как смееха? Този замък бе неин и в него живееха хората й. Вследствие интригите на принца тя имаше на разположение незначителен брой въоръжени мъже и някои от тях трябва да бяха намерили смъртта си при опита да отблъснат подлите нападатели. Момичето скочи от леглото, втурна се към прозореца и дръпна завесата настрани. Напрегнато се взря надолу по посока на крепостния ров и подвижния мост. Тогава до слуха й долетя първият вик и тя видя един от стражите й да полита във водата.