— Освен тези, които стреляха — припомни на чичо си Роб.
— Не ни грози никаква опасност. А сега изчезвайте!
Малката групичка бързо се отдалечи. Роб бе настоял да съпроводи двамата селяни и пажовете, за да може изнемощелият ранен да използва коня му, така че тя се оказа сама с баща си. Хълцайки, се хвърли в прегръдките му.
— Как можаха тези хора да постъпят толкова жестоко?
Графът въздъхна дълбоко и я притисна към себе си.
— Има закони, забраняващи лова в тази гора.
— Тогава това са ужасни закони!
— Не, скъпа моя. Повечето закони са справедливи и защитават хората. Селяните и крепостните работят за нас. Всеки от тях си има своето малко парче земя. Зад стените на нашия замък ние се грижим за тяхната сигурност, разрешаваме споровете им, съдим крепостните си и свободните селяни. Те ни служат, а ние…
— Ние служим на краля — прошепна тя. — Татко, те нарекоха тези селяни „саксонски свини“, а Роб — „саксонско кутре“ и то с такова презрение — тръпки полазиха по гърба й.
Той въздъхна отново.
— Скъпа моя, повече от сто години са минали, откакто херцог Вилхелм дошъл от Нормандия, за да завладее Англия и да стане крал Уилям. Сънародниците му считат себе си за нормандци, а англичаните са и ще си останат саксонци. Уилям излязъл победител, но само наполовина. Хората му и до днес не престават да се боят и да мразят саксонците. Но на някои саксонци се отдаде да завладеят нормандци, както майка ти — мен, открадвайки сърцето ми. — Той нежно я погали по бузата и момичето отвърна на усмивката му. — Законите не са лоши, сърце мое. Хенри се постара да ги направи такива, че да служат на всички хора. Той е добър и силен владетел.
Тя познаваше краля — красив мъж с неизчерпаема енергия, който непрекъснато се караше с жена си и синовете си.
Самомнителен и арогантен, той умееше да принуждава другите да му се подчиняват. Никой обаче не го бе виждал да проявява жестокост. Не, той не би постъпил като благородника в синьо и жълто. Тя вдигна поглед към баща си.
— Значи законите ще са добри, докато имаме добър крал.
— И добри благородници, борещи се срещу лошите.
— Но какво ще стане, когато останем без добър крал, а порочните благородници станат повече от справедливите?
Мъжът като че ли изведнъж потръпна и още по-силно притисна момичето към себе си.
— Тогава злото ще управлява тази земя. Едно обаче не трябва никога да забравяш, детето ми. Способният и силен владетел държи васалите си винаги покорни. Хора като тези, които видя днес, никога не ще притежават прекалено голяма власт. И още нещо — винаги ще има справедливи и храбри мъже, без значение на какъв език говорят, как се обличат и откъде идват — той се огледа, мислейки за тайнствените стрелци, спасили живота им.
Пажовете се завърнаха заедно с Роб, който скочи от седлото и се затича към братовчедка си, стояща недалеч. Момчето я взе в прегръдката си.
— Всичко ще се оправи, красива госпожице Зелени ръкави — сериозно я увери той. Момичето направи опит да се засмее и Роб се обърна към чичо си. — Така бих искал и аз да мога да си служа с лък и стрела…
— И на това ще се научиш, Роб. Но сега трябва да заведеш дъщеря ми в къщи. Рок, Риджинълд, погрижете се за тях двамата. Скоро ще ви настигна. — Децата покорно възседнаха конете си и се отдалечиха, следвани от пажовете. Графът остана насред гората, напрягайки слух. Наоколо цареше тишина и само вятърът шумолеше в листата на дърветата. Въпреки това бе сигурен, че е наблюдаван. — Благодаря ви, приятелю, който и да сте! — тихо извика той.
Внезапно до него долетя тропот на копита. Един от хората на Дьо Ла Вил препускаше с насочен насреща му меч. Графът не само не успя да извади своя, но и нямаше време да оплаче съдбата си, стоящ беззащитен лице в лице със смъртта. Всичко стана прекалено бързо. Изведнъж дочу вик:
— Отдръпнете се, господине! — Един, изникнал сякаш изпод земята мъж изтика неспособния да помръдне благородник от пътя на препускащия насреща вражески жребец.
Мечът на непознатия опасно проблясваше на бледата горска светлина. Земята трепереше под копитата. Ездачът от хората на Дьо Ла Вил се усмихваше, високо вдигнал оръжието си. Ударът му светкавично бе париран и острието на непознатия защитник прониза гърдите му. Само в очите на умиращия, докато се свличаше безжизнен от коня, можеше да се прочете учудване и отчаяние. Дьо Монтрен бе скочил от седлото и се взираше в мъжа, който едва не бе отнел живота му. След миг се извърна към спасителя си — момче, току-що възмъжало, високо и гордо, с почти гарвановочерна коса.