Тези хора, промъкващи се в мрака и сеещи смърт, наричаха други „бандити“ и „негодници“! Вероятно бяха увили копитата на конете си в парцали, за да се приближат възможно най-безшумно и да не събудят господарката на замъка, но разнеслият се преди миг вик и скърцането на подвижния мост говореха недвусмислено за ставащото под булото на нощта. Нападателите, които не носеха със себе си никакви факли, вихрено се втурнаха в двора. След отдалечаването на Джон и свитата му някой от хората на Дьо Ла Вил трябва тайно да бе останал в замъка, за да пререже гърлата на часовите край портата и да спусне подвижния мост.
Отново се бе възцарила тишина. На призрачната лунна светлина нощта бе пълна със сенки и призрачни видения. Нежна кехлибарена светлина блестеше по повърхността на водата в крепостния ров и осветяваше осмоъгълния замък с неговите кули и бойници.
Луната бе закрита от облак и Кет изтръпна. Когато бледата светлина отново поразпръсна мрака, Кет съзря на бойницата точно срещу прозореца й един мъж, чието лице бе в сянка, но мечът му блестеше като сребърен огън.
Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Това ли бе жалкият плъх, спотаил се в нощта, за да се промъкне иззад нищо неподозиращите стражи и да ги прободе в гръб?
Проклет негодник, гневно мислеше тя. Нови облаци, подобно черни привидения, изплуваха на небето. Колко бързо идваха и си отиваха… Когато луната отново се показа, мъжът бе изчезнал.
Заблудила ли се бе, че е видяла някого? Може би въображението й, подведено от играта на светлини и сенки, й бе изиграло лоша шега? Без значение бе дали непознатият се е промъквал покрай стената, или е бързал надолу по стъпалата на кулата, Кет знаеше кой го е изпратил и защо. Естествено Дьо Ла Вил бе разбрал, че тя не е някоя глупачка и че само привидно се съгласява с настояванията на принца, но никога не би се решила на тази женитба доброволно.
— По-добре да умра! — ядосано прошепна тя. Наистина ли? От замайващата височина на кулата тя се взираше надолу към крепостния ров. Не, не би се решила да скочи от прозореца. Освен всичко останало, това би било и един вид капитулация. Ще се бори до горчивия край, какъвто и да е той. Или може би…
Най-добре да направи опит за бягство. Кет се втурна към тайната врата, извеждаща в тунела. Този път Мари я нямаше, за да затвори вратата след господарката си. Когато впоследствие откриеха тунела, това наистина би било жалко, но не толкова, колкото женитбата с Дьо Ла Вил. Натискайки камъка, отварящ тайната врата, тя дочу странен скърцащ шум. Нищо не последва, вратата не поддаваше.
— О, Боже! — отчаяно извика Кет, удряйки с юмручета по стената. Нещо бе станало със стария механизъм в най-неподходящия момент.
Тя затаи дъх. Викът й бе последван от дълбоко мълчание. След това, съвсем наблизо се разнесе шум — звън на оръжия. Враговете бяха проникнали в двора и се изкачваха по витата стълба, водеща към спалнята на господарката на замъка, която се намираше в северната кула.
Млада жена трескаво се обърна към прозореца, надничайки в нощта навън. Под нея зееше черният, пълен с вода ров. Кет отчаяно поклати глава. Просто не можеше да го стори, особено в последния миг…
В мрака отново проблесна сребро и Кет вдигна поглед по посока на бойницата. Призраци ли виждаше? Не, там, размахвайки меч, стоеше една едра фигура, сигурно някой от хората на Дьо Ла Вил — онзи, който се бе вмъкнал в замъка като крадец и бе убил стражите край моста. Тя се взря в сянката.
Мъжът отвърна на погледа й. Изобщо не му хрумна, че младата жена го смята за един от негодниците, нахлули в замъка й. Затова значи се бе върнал малко преди да превземат Ерусалим.
Не му бе трудно да проникне в замъка, след като остави жребеца си Луцифер в гората, за да последва незабележимо нападателите. На портата на замъка те бяха поставили часови и затова на Дамиан му се наложи да се покатери по стената с помощта на въже, увито около един от зъберите на бойницата.
Сега се опитваше да си поеме дъх. Подобно катерене се предприемаше обикновено без доспехи и неудобна наметка. И всичко това заради нея!
Ако беше някоя послушна госпожица, която знаеше как да се държи, кралят навярно отдавна да я е омъжил и на Дамиан нямаше да му се налага да се катери, облечен в ризницата си, за да я спасява. Но не, тя бе поела една голяма част от разходите около похода на Ричард, за да си осигури независимост, да кръстосва горите и напада невинни хора, постоянно излагайки се на опасност. Това не съвпадаше напълно с идеала му за съпруга, а и някога бе обичал друга — прекрасна девойка, блага и дружелюбна, с лъчист поглед, пленителен глас и очи, пълни с обещания.