Очи, които се бяха склопили завинаги. А този замък, заедно с господарката му, бе неговата награда за вярната служба, замък, който искаха да му отнемат.
Но докато се взираше в мрака, Дамиан усети в душата си странна промяна. На треперещата светлина на свещите той съзря графинята, изправена край тесния прозорец на кулата. Той умишлено бе застанал от тази страна на замъка, за да държи под око Катрин. Забралото от фина стомана, скриващо лицето му бе вдигнато, за да може да вижда по-добре.
В този миг госпожицата се отвърна от прозореца, подобно кошута, бояща се да не попадне в някой капан. Колко грациозни бяха движенията й. Приличаше на ефирна римска или древногръцка богиня или на някоя от жриците друиди, живели някога из тези земи. Нощницата и косите на момичето плътно обгръщаха тялото му. На светлината на свещите фините бели одежди го правеха да изглежда едновременно невинно и прелъстително.
Наистина тази девойка бе разюздана, своенравна и прекалено темпераментна, но едновременно с това и дяволски красива с пищните си гърди, тънка талия, нежно заоблени хълбоци и дълги крака. На призрачната светлина тя приличаше на видение от мрамор и злато, статуя от алабастър, обгърната от блестящи руси коси. А лицето й! Фино изрязани черти, сочни устни, високи скули и големи блещукащи очи, пълни с гняв и уплах, които Дамиан можеше да види дори в мрака и от толкова далеч.
В душата му нещо трепна и той бе изумен от огъня, обхванал го толкова ненадейно. Способността да обича може и да е умряла, но желанието, жилава и непобедима сила, остава да живее в мъжа дори когато той вече не познава по-дълбоки чувства.
Тази графиня определено не го оставяше безразличен. Тя ще бъде негова жена! „Не и ако тази нощ се проваля“, напомни си той и отново спусна забралото на шлема си. По тялото му премина тръпка, спомняйки си за думите на Ари Абдул за пророчеството, изречено малко преди срещата на Дамиан с Ричард. Ще се ожени за нея, но тя ще го измами в мрака.
Никога не се бе хвалил, но това сега бе без значение. Сребърния меч трябваше да се бори и победи. Чак след това щеше да се заеме с бъдещето.
В този момент Катрин не се интересуваше нито от Монджой, нито от Сребърния меч. Цяла бе обзета от гняв към Дьо Ла Вил и подлите му съучастници.
Вярваха ли тези глупаци, че е достатъчно само да проникнат зад стените на крепостта, да убият стражите и поставят исканията си, за да ги последва тя покорно? Или се надяваха да я изненадат спяща и отвлекат още преди да се е осъзнала? Противно на очакванията им тя ще се бори с всички сили. Навярно няма да посмеят да я наранят, докато е в състояние да се съпротивлява. А след това?
Отново я обзе отчаяние. Дори и да се бореше храбро и упорито, в крайна сметка хората на Дьо Ла Вил щяха да я надвият. Само кралят можеше да й помогне. Но сега той превземаше някакви мюсюлмански крепости в Светите земи, сражаваше се със Саладин, великия ислямски султан…
— Дявол да ви вземе, Ричард! — изруга тя.
На стената в стаята висеше мечът на баща й и момичето стъпи на един сандък, за да го достигне. С оръжието в ръка се почувства малко по-добре.
Нямаше време за губене. Нападателите вече бяха достигнали до северната кула. Навярно мислеха, че сега, когато плячката е почти в ръцете им, всяка предпазливост е излишна.
Накъде, питаше се Катрин. Имаше един единствен изход — нагоре, към най-високите зъбери на кулата. Само при мисълта й се зави свят. Страхът й от високото щеше да й изиграе лоша шега. Но Катрин не издържаше повече в тази стая. Тя отвори тежката врата. На стъпалата стоеше рицар в ризница, шлем със спуснато забрало, но нозете му бяха незащитени. Тънката материя на туниката му говореше за аристократичен произход и богатство.
— Госпожице! — слисан прошепна той. Значи наистина са възнамерявали да я изненадат докато спи. Но тя бе будна, знаеше за плановете им и погледът й го показваше достатъчно ясно. Мъжът се изкашля и дрезгаво добави: — Трябва да ме последвате, графиньо, веднага… заповед на господаря ми.
— И кой е той, господине?
— Това не бива да издавам…
— А пък аз не съм готова да ви последвам — изфуча тя — Омитайте се от замъка ми! Кой ви е позволил да влизате?
Мъжът се колебаеше. Тя видя съучастниците му да се изкачват по стълбата и едва не изгуби кураж. Най-малко десетина души… Каква надежда й оставаше при такова числено превъзходство на враговете й?
— Съжалявам, госпожице, трябва да дойдете с мен.
На Кет й се стори, че долавя искрено съжаление в гласа му. Тя бавно поклати глава.