— Госпожице Катрин, ще ви отведем на сигурно място, в дома на един добър и богобоязлив рицар, кълна ви се!
— Добър и богобоязлив? — тихо повтори тя. — Силно се съмнявам в това. Идвате от името на мъж, излязъл от ада и нямащ никаква власт над мен. Никой освен Ричард няма право да ме изведе от моя замък.
— Стана късно — промърмори един от мъжете, изкачили се по стълбата заедно с него. — Защо просто не я вземем?
— Какво искате? — изфуча водачът им. — Да я пробода ли? Господарят ми иска годеницата поне да е жива, ако не мила и любвеобилна. — Той отново се обърна към Кет: — Моля ви, госпожице, така или иначе ще дойдете с нас. Не разбирате ли…
— Ако намеренията ви бяха почтени, нямаше да криете лицето си зад този шлем! Когато Ричард разбере за ужасното ви държане, горчиво ще се каете, кълна ви се!
— Ричард не се интересува от Англия и англичаните! — изруга мъжът, застанал непосредствено зад водача. — Да побързаме! Ще ни последвате волю или неволю, госпожице!
— В никакъв случай! — отвърна тя, безкрайно доволна от ледената нотка в гласа си. Никой не би казал, че цялата трепери, а студът на каменния под прониква през краката й чак до костите.
— Госпожице… — водачът на групата пристъпи към нея и тя извади меча от ножницата толкова изкусно, колкото бе виждала да го прави баща й. Младата жена със задоволство видя, че нападателите й се поколебаха.
— Да, аз умея да се защитавам! — предупреди тя.
— Тя е само едно младо момиче! — прошепна някакъв глас в дъното.
— Не, приятелю — отвърна друг, — виж красотата й, блестяща на лунната светлина! Тя вече не е момиче.
— И лордът я е избрал за своя жена! — енергично подчерта водачът.
С насочен срещу нападателите меч тя заотстъпва нагоре по стълбите, внимавайки да не настъпи полите на бялата си ленена нощница.
— Госпожице! — извика първият рицар. — Хвърлете оръжието! Не искаме да ви нараняваме!
— Вие проникнахте в замъка ми, избивате хората ми, за да ме отвлечете и твърдите, че не сте искали да ме нараните! — презрително отвърна тя. — Мисля, господине, че вече ми причинихте достатъчно голямо страдание.
— Хвърлете меча!
— Не, вие извадете вашия! Защото когато направите опит да се приближите до мен, ще трябва да внимавате за частите на тялото си под кръста, за да не ги изгубите!
Сега мъжът бе обзет от видимо колебание. Той хвърли поглед към онази част от тялото си, която трябва да бе особено важна за него, сякаш искаше да се увери, че всичко все още си му е на мястото.
— Хайде, Мишел! — присмя се един мъж зад него. — Госпожицата сигурно няма представа как се държи меч.
— Напротив, има, Мишел! — увери го Кет.
— Госпожице! — клетият Мишел постепенно изпадаше в отчаяние. — Трябва да ме съпроводите!
Острието на меча светкавично се насочи към споменатите части на тялото му.
От по-долните стъпала долетя смях.
— А ни разправяха, че сме нямали нужда от цели доспехи.
— Свършвай най-сетне с нея, Мишел.
Водачът се извърна. Досетливостта очевидно му бе изневерила.
— Направи го ти, Робърт!
Робърт бе изтикан напред. Когато се опита да улови Кет, тя вдигна меча. Мисълта да го убие я отблъскваше, но трябваше да им даде ясно да разберат, че няма да се остави да бъде изплашена и уловена.
Острието засегна само горната част на ръката му. Мъжът изкрещя от болка и зяпна, разгневен от унижението.
— Ще си платите за това, госпожице! — извика той и се хвърли напред.
— Не! — изкрещя някой зад него. — Не бива да я нараняваш!
Ах, ето къде бе преимуществото й. Кет отстъпи още крачка с насочено към нападателя оръжие.
— Изчезвайте!
— Не, хвани я! — ядосан заповяда Робърт. — Не може да надвие всички ни!
Мъжете едновременно се втурнаха нагоре по витата стълба. Удари от меч се посипаха, стремейки се да избият оръжието от ръката й, но тя ги парира. Скоро обаче ръката започна да я боли. Бе мерила сили с най-добрите фехтувачи и като единствено дете и любимка на графа бе участвала в уроците, които той даваше на племенника си. С усърдието си нерядко бе поставяла на изпитание търпението на баща си. Момичето умееше да използва способностите си, но му липсваше сила, за да държи нападателите на разстояние още дълго. Всеки момент щяха да й отнемат оръжието.
Докато се отбраняваше, доколкото може от сипещите се върху й удари, Кет вдигна поглед над главите на мъжете и извика:
— О, слава на Бога, най-сетне дойдохте!
Както се бе надявала, думите й имаха ефект. Мъжете спряха объркани и се извърнаха, търсейки с поглед някого надолу по стълбата. Кет нямаше нужда от повече. Тя се обърна, изкачи останалите стъпала и натисна вратата, извеждаща към бойницата.