— Искам я за себе си! — изрева някой. — По дяволите господаря, тази плячка трябва да бъде наша!
— Не и в този живот, лекомислен негоднико! — отвърна рицарят с черна наметка и очевидно имаше право. Смъртно ранен, нападателят се строполи на земята.
Кет също трябваше да се защитава от двамата мъже, втурнали се срещу й. В това време черният рицар просна един нападател, извърна се и прониза друг, опитал се да го изненада в гръб.
Кет извика ужасена, борейки се със зъби и нокти за живота си срещу двамата противници, които много скоро я притиснаха в ъгъла.
Но защо черният рицар се бореше с мъжете, които бяха на негова страна? Защо пък не? Коравосърдечният Дьо Ла Вил би осъдил на смърт дори собствените си хора, ако можеше да извлече полза от това.
Или непознатият наистина бе дошъл, за да я спаси? Възможно ли бе да е същият, който спаси момичето от лапите на Дьо Ла Вил, отнасяйки го на врания си жребец?
При всички положения Катрин бе изгубена, ако не напрегнеше всичките си сили. Нозете й изтръпнаха върху ледения каменен под, полите на нощницата й бяха разкъсани и измърсени, но което бе най-лошо — мечът натежаваше в ръката й все повече и повече. Скоро нямаше да може да го повдигне. Кет отчаяно се бореше срещу двамата нападатели, парира един точен удар, но срещу втория бе безсилна.
Тя се свлече на колене и върхът на меч докосна гърлото й.
Вдигайки глава, младата жена съзря очите на врага си, проблясващи иззад шлема му.
— Госпожице, победена сте! — триумфиращо извика той.
Но след миг победоносният поглед изчезна от очите му, те се втренчиха, заприличаха на стъклени и мъжът се строполи на земята. Кет сложи ръка на гърлото си, потискайки напиращия вик на ужас. Облеченият в черно мъж стоеше зад онзи, когото току-що бе убил и протягаше ръка към нея.
Кет много добре разбираше, че това е ръката на човек, много по-опасен от всичките останали нападатели през тази зловеща нощ.
— За Бога, елате с мен, госпожице. Аз съм добър, не, превъзходен фехтувач, но не бих могъл да се справя с такова числено надмощие.
— Превъзходен! — зъбите й тракаха. Наоколо лежаха убити и ранени, а в замъка нахлуваха все нови и нови мъже. Не само студеният нощен въздух караше Кет да изтръпва. Най-сетне тя сложи длан в ръката, протегната насреща й. — Превъзходен! — предизвикателно повтори тя. — И толкова скромен!
Видя усмивката иззад шлема му.
— Колко остроумно, госпожице! Но поне си възвърнахте сетивата, от които сега ще имате нужда.
Когато мъжът й помогна да се изправи на крака, Кет направи опит да избяга.
— Пуснете ме! Не мога да се дуелирам, ако вие…
— Няма да има повече дуели. Елате с мен!
Къде, питаше се тя. Нямаше никаква надежда за бягство. Бяха достигнали най-високата част на кулата, където само водни улуци и бойници надигаха чела, за да защитават жителите на замъка.
Опита се да издърпа ръката си, стисната в желязната му хватка.
— Но аз не ви познавам! — изрече тя, внезапно обхваната от паника. — Навярно сте също толкова подъл, колкото всички останали…
— Госпожице, сега нямаме време да обсъждаме подобни въпроси!
— Няма накъде да продължим…
— Напротив!
Тих стон на ужас се отрони от устните й, поглеждайки от стената на замъка надолу към крепостния ров. Такава главозамайваща височина…
— Не! — отново безуспешно опита да се освободи тя.
— Елате! — стоманените пръсти я теглеха към ръба на бойницата.
— Да не искате да скочите! Луд ли сте!
— И самомнителен, спомняте ли си? — подигра й се той, а Кет го зяпна, останала без дъх.
Зад тях издрънча стомана — през отворената врата на кулата прииждаха все нови и нови мъже. Рицарят се приближи още по-близо. Кет отново усети топлината на тялото му, силата на мускулите и волята му.
— Това са хората на Дьо Ла Вил. Наистина ли искате да станете негова жена? Тогава…
— Не мога да скоча!
— Избирате съдба, която би била по-лоша дори от смъртта? — презрително попита той.
— Не…
— Тогава скачайте най-сетне!
Тя не можеше да помръдне.
— Страхливка! — подкани я мъжът.
— Не съм страхливка…
— Очевидно е! — през отвора на стоманения шлем отново видя подигравателната му усмивка. След това дъхът й секна, защото непознатият я бе вдигнал на ръце и стъпил на ръба на бойницата между два от каменните зъбци.
— Не! — извика Катрин, борейки се отчаяно. — Не! От вас се боя повече, отколкото от Дьо Ла Вил, господине! Вие сте луд, негодник, дявол…
— Госпожице, затворете си устата и поемете дъх! — предупреди я той.