Тя блъскаше по гърдите му с всичка сила. Да скочи от такава височина! Нападателите вече прииждаха към тях.
— Глупак! Копеле! — ругаеше Катрин, разкъсвана между опасността от дивите нападатели и бездънния мрак под краката й.
— Дръжте се здраво! — подкани я непознатият.
Тя усети как мускулите му се напрягат и оглушителният й вик увисна в нощния мрак, докато двамата се отделяха от ръба на кулата.
ГЛАВА СЕДМА
Водата я проряза като нож и Кет помисли, че умира. Или просто бе изгубила съзнание, намирайки милостива забрава в тъмните води. Не за дълго. Хапещ мраз събуди желанието й за живот, докато, все още в обятията на безумния рицар, потъваше към дъното на крепостния ров. Имаше чувство, че дробовете й горят и едновременно с това са разкъсвани от ледени пръсти.
Когато вече се боеше, че безкрайно ще продължи да потъва в смразяващия мрак, усети под краката си тиня, слузести растения, а може би дори змии… В гърлото й се надигна вик и тя изпита желание да отвори уста, но инстинктът я предпази навреме — ако погълнеше вода, бе загубена.
Въпреки тежестта на ризницата си, рицарят силно се оттласна от тинестото дъно. Когато главата на Кет се показа над повърхността на водата, младата жена жадно глътна въздух. Мъжът все още я държеше с една ръка, а с другата загребваше вода, устремен към брега.
— Там! — извика някой от кулата. — Виждам ги да изплуват! Ето там!
— Стреляй с лъка!
— Не, може да уцелим момичето!
— Стреляй, дяволите те взели!
Кет невярваща вдигна вежди. Наистина ли тези мъже искаха да я убият?
— Плувайте, госпожице! — заповяда черният рицар, но тя бе попаднала в отвратителен леден водовъртеж, почти неспособна да помръдне крайниците си, около които се бяха оплели остатъците от разкъсаната й нощница. Зъбите й тракаха неконтролируемо. Ръцете и краката й не се подчиняваха.
— Глуха ли сте, момиче? Хората там горе искат да ви видят сметката.
— Изглежда вие също! — задушавайки се, рече тя.
— Света Богородице, какво проклятие тегне над мен? Значи не можете да плувате. Тогава трябва да ви тегля след себе си. — Той я притисна още по-силно към тялото си.
— Не! — гневно опита да го отблъсне тя. — Разбира се, че мога да плувам. Пуснете ме!
След известно колебание той я послуша. В ледената вода момичето едва усещаше пръстите си, но когато вложи всичките си сили в плуването, топлината и животът се възвърнаха в тялото му, като обещание, че много скоро ще почувства нещо и с ръцете си.
Подтикваше я и гнева срещу рицаря, който плуваше без никакво видимо усилие, изчаквайки я отвреме навреме да го настигне. Тя удвои усилията си, решена да не позволи повече на този побъркан човек да я докосне.
Зад тях кънтяха дивите викове на враговете им. Пръстите на Кет докоснаха тинята и растителността на отсрещния бряг на широкия ров, но краката й не намираха опора.
— Побързайте! — настояваше непознатият.
— Правя всичко възможно, не виждате ли! — отвърна Кет, но очевидно това не бе достатъчно, защото мъжът на бърза ръка я сграбчи, като да бе някое непослушно дете, и я изнесе върху раменете си на брега.
Сълзи напираха в очите й, докато, изложена на нощния вятър, трепереше още по-силно в мократа си нощница. Искаше да избяга от този човек, но не можеше да запази равновесие, безпомощна върху мощните му рамене. Той крачеше към гората с широки крачки.
— Вече можете да ме пуснете да сляза! — отчаяна заекваше тя. Твърдата му ризница се врязваше в тялото и ръцете й, конвулсивно вкопчени в стоманената плетеница. Не виждаше нищо, защото вятърът развяваше мокрите коси в очите й, но знаеше, че отчайващо бързо я отнасят далеч от дома й, в студената нощ. — Пуснете ме долу! — Кой бе този човек и накъде я носеше?
— Както желаете — не много любезно бе свалена на земята. Мъжът задъхан стоеше пред нея — неясна фигура сред нощните сенки.
— Ох, как посмяхте… — започна тя, но занемя, защото той предупредително вдигна облечената си в ръкавица ръка.
— Нося ризница, госпожице, и колкото елегантна да изглеждате, тежестта ви бе нежелано допълнително бреме.
— Кой ви е молил да ме носите, господине?
— Нямахме време да чакаме, докато малките ви пръстчета решат да се изцапат с тиня.
— Смело казано за човек, носещ ръкавици!
— Госпожице, току-що ви спасих живота. Не че желая лавров венец, но поне една дума на признателност…
— Спасена! Едва не ме удавихте! А сега искате да ме уморите от студ… — тя замълча, долавяйки нечий глас.
— Избягаха в гората, сигурен съм. Трябва да намерим момичето, иначе Дьо Ла Вил ще ни откъсне главите. Освен това трябва да му дадем да се разбере на този проклет натрапник, съсякъл половината от хората ни.