Кет затаи дъх. Сега вече със сигурност знаеше, че черният рицар не е от хората на Дьо Ла Вил. Понечи да се изправи, но преди още да помръдне, отново бе вдигната на раменете на мъжа.
— Не! — изфуча тя.
— Госпожице… — учтиво започна той, но след това продължи с тона на военачалник на бойното поле: — По дяволите, дръжте си устата затворена! — При една от широките му крачки рамото на мъжа уцели стомаха й, така че, останала без въздух, Кет нямаше какво друго да стори, освен да последва заповедта му.
В косата й се заплитаха клони, а от неравномерния му вървеж по горските пътеки момичето едва успяваше да запази равновесие. Достигайки до малка просека, непознатият тихо изсвири с уста. След миг от храсталака се разнесе шумолене. Катрин се понадигна и видя голям жребец да приближава към тях, изящен почти като котка.
Рицарят я пусна и тя се свлече надолу. Нощницата й остана закачена на ризницата му. Кет трескаво я откачи, при което дрехата се разкъса още повече. Руменина изби по страните й, но мъжът, зает с коня си, изглежда не бе видял затруднението й.
— Добро момче! — топло, почти нежно прозвуча гласът му и Кет усети по тялото й да пробягва странна тръпка. Какво ли би изпитала една жена, ако мистериозният, опасен мъж разговаряше с нея по този начин? — Елате, госпожице! — подкани я той. — Тази нощ трябва да отхвърлим още няколко мили.
Сега говореше толкова грубо и студено, колкото преди и тя стисна зъби. Наистина ли е спасена или само бе попаднала от един кошмар в друг?
— Чакайте! — бе станало ясно, че той не е от хората на Дьо Ла Вил, но кой бе тогава и къде искаше да я отведе? — Бихте ли ми обяснили…
Той не го стори. Нетърпеливо я вдигна на гърба на врания жребец и се метна зад нея. Ризницата му тихо издрънча. Улавяйки юздите, ръцете му обгърнаха тялото на младата жена и тя трябваше да признае, че ако не друго, то така поне я пазеше от нощния студ. Докато непознатият пъхне пети в стремената на коня, жребецът вече летеше между дърветата.
— За Бога! — извика Кет. Тази главоломна езда щеше да ги погуби. — Да не сте самия Сатана?
— Още сега мога да ви изоставя на волята на Дьо Ла Вил — напомни й мъжът. Топлият му дъх галеше ухото на Кет.
— Той поне не би рискувал някой клон да ми отнесе главата!
— Ще го преживеете, госпожице. Дори когато разберете, че животът има и друга страна, освен изящни дворци и скъпи ястия. Вашето твърдоглавие…
— Какво?
— Казах…
— О, много добре разбрах какво казахте, господине! Повярвайте ми, познавам живота и зная колко честни хора има! — ядосано отвърна тя, но не бе сигурна дали я чува, защото вятърът отнасяше думите й, едва отронили се от устните. Сърцето на момичето биеше почти толкова силно, колкото трополяха копитата на жребеца. Каква безмилостна езда! Ако не бяха силните ръце, които я държаха, едва ли щеше да остане на седлото, въпреки изпитаното си ездаческо изкуство.
От лудешкия зигзаг между храсталаци и дървета й се завиваше свят. Стана й зле и Кет се боеше, че ще повърне. Не, не и пред този човек! По-скоро би умряла… Тя затвори очи, за да не вижда повече въртящия се пред очите й черен пейзаж.
„Той е принуден да язди толкова бързо“, казваше й някакъв вътрешен глас, подчиняващ се все още на разума в дивия хаос на мислите й. „Преследвачите са по петите ни.“ Неочаквано големият боен кон спря, така че Кет би се строполила през главата на жребеца, ако рицарят не бе я уловил със силните си ръце. Младата жена отвори очи и с мъка преглътна.
— Пристигнахме — рече той и скочи от седлото.
Къде, за Бога? В мрака наоколо неясно се мержелееха дървета, а слабата лунна светлина тук-там осветяваше листата. Кет бе измръзнала до кости. Мократа, разрошена коса лепнеше на кичури по раменете й. Нощницата, напълно изсъхнала по време на ездата, висеше на парцали, а момичето почти не усещаше студените си нозе. Чувстваше се окаяно.
— Е, какво има? — ядосано се обърна към нея непознатият с ръце на хълбоците. Шлемът закриваше лицето му чак до устата и очите, а дългата черна наметка подчертаваше високата му фигура. Очевидно бе свикнал със студа и не разбираше защо спътницата му се чувства толкова ужасно.
— Какво да има? — отвърна тя, а от устата й сякаш капеше мед. — Съвсем нищо! Чудесна нощ за баня в крепостния ров и за галоп из тъмната гора!
Само ако знаеше с кого говори… Внезапно сякаш пелена падна пред очите й. Тайнственият мъж, когото бе видяла следобед в гората, спасителят на момичето… Една жива легенда — Сребърния меч! Но кой се криеше зад това име? Във всеки случай — безогледен грубиян. Кет смяташе, че е крайно време да му напомни коя е.