Графът си спомни нещо и не след дълго изненадано се усмихна.
— Значи вие сте бил!
От бузата на момчето, което очевидно съжаляваше, че се бе наложило да напусне прикритието си, се стичаше кръв.
— Зная закона — задъхано увери то, — но не можех да позволя старият човек да увисне на бесилото. Двамата бяха ужасно гладни, личеше по очите им. Та това бе само някаква си сърна…
— Няма нужда да ми обяснявате, момко.
— А след това естествено не можех да оставя тези мръсници да ви погубят.
— За което съм ви благодарен. Не се бойте от нищо. Ще разкажа на Хенри цялата истина…
— Не, моля ви, не казвайте нищо!
Дьо Монтрен се поколеба, но в крайна сметка прие.
— Добре тогава, можете да разчитате на мен. Давам ви дума. Но когато яздите през гората, се обличайте по-добре.
Хубавото момче кимна, усмихвайки се.
— Ще размисля върху съвета ви. — От храсталака долетя шумолене и то се метна обратно на седлото, готово отново да размаха меч. След миг обаче въздъхна облекчено. — Това е семейството ви. Бог с вас, господине!
— И с вас също! — извика в отговор Дьо Монтрен, но момчето вече беше изчезнало в гората. Графът се отдалечи от трупа на рицаря, защото не искаше децата да го видят и да разберат, че графът е бил изложен на нова опасност. Той бързо подкара коня си насреща им.
В сянката на дърветата видя да блестят красивите очи на дъщеря му. Този ден дълго щеше да остане в паметта й. Направи опит да се усмихне, покланяйки се.
— Ах, красива госпожице Зелени ръкави! Господарю Робин… — Тя се засмя на шегата му, но след малко всички отново станаха сериозни. — Хайде да се прибираме — добави той, възсядайки коня си. — За днес приключихме с лова.
Роб недоверчиво хвърли поглед през рамо.
— Върнахме се, защото ми се стори, че те видях с някого.
— Така ли?
— Мислех, че…
— Какво?
— Нищо. — В кафявите очи на Робин, заблестели изведнъж с мрачна решителност, се четеше незадоволено любопитство. — Един ден стрелите ми ще бъдат също толкова и дори по-точни.
— Моите също! — не остана назад дъщерята на Дьо Монтрен.
Графът недоволно впери поглед в сериозните детски лица и най-вече в това на племенника си. Момчето знаеше за тайнствения спасител.
— Денят вече е към края си — енергично рече графът. — Да не говорим повече за това.
Тримата мълчаливо яздеха през гората, която бавно потъваше в мрак. Денят наистина бе към своя край. Неусетно бе настъпил часът на легендите.
ГЛАВА ПЪРВА
Лятото на 1190 г.,
При управлението на крал Ричард Лъвското сърце, в гората
Главатарят на малката бандитска шайка, скрит зад един не особено дебел дъб, наблюдаваше приближаващите се благородници. Той присви очи, преценявайки броя и въоръжението им, а сърцето му заби лудо.
Върху туниката на мъжа, яздещ пред облечените си в скъпи одежди спътници, можеха да бъдат различени цветовете от фамилния герб на рода Монджой. Лъвовете на рода Плантагенет върху златно-жълт фон издаваха родството на нормандците с краля, а снопът мечове в горния десен ъгъл на герба навярно трябваше да покаже, че Монджой са рицари и войни, спечелили богатството си в битки и възнамеряващи да го запазят и умножат по същия начин.
Главатарят на разбойниците бе обхванат от безпокойство. Пътниците изглежда нямаше да са лесна плячка. Според това, което бе научил, благородниците не бяха добре въоръжени, а и бе очевидно, че Монджой не носи ризница, а само туниката с фамилния герб, сребърно-сиви панталони, кожени ботуши и на раменете — сива, вееща се наметка, придържана от скъпоценна брошка. На главата си нямаше нищо и гарвановочерните му коси блестяха на слънчевата светлина. Това придаваше на мъжа още по-заплашителен вид, въпреки липсата на доспехи. Яздеше черен на цвят, голям и силен боен кон, на гърба на който приличаше на истински бог на войната.
Монджой… Най-малко него бяха очаквали. Носеше се слух, че товарът от пшеница, овча вълна и монети, взет като данък от бедните жители на едно недалечно селце и предназначен за „закрилника“ Джон, ще бъде съпровождан само от малка групичка войници. Наистина, короната се носеше от достоен и добър крал. Народът го обичаше и му се възхищаваше. По това време обаче той бе предприел кръстоносен поход из далечни земи и могъщата опека на суверена над покорните му васали, с която Хенри II бе натоварил правителството, бе започнала да се разпада.
Херцози и графове се превръщаха в самостоятелни владетели. Най-ненаситен от всички обаче бе братът на краля, принц Джон, чийто ламтеж за власт се бе разгорял особено силно откакто Ричард напусна земите си.