Беззаконието се бе превърнало в закон. Но Монджой… Уменията му на воин бяха легендарни и главатарят на разбойниците се колебаеше дали да не се оттегли с хората си в дебрите на гората. Не. Нямаше да се остави на страха от внушителната осанка и името на противника. В края на краищата, дори Дамиан Монджой, граф Клифърд, бе смъртен, колкото могъщ и силен да изглеждаше.
Без доспехи на широките рамене, които да скриват мускулите, очертаващи се под дрехите му. Въпреки това дори суровите, изсечени черти на лицето му излъчваха желязна твърдост и неумолимост. Имаше изпъкнали скули и волева, гладко избръсната брадичка, правилен нос и изненадващо чувствени устни. Раздалечените му очи изглеждаха тъмни, но главатарят на разбойническата шайка не можеше съвсем точно да определи цвета им на светлината на слънцето, изплувало зад гърба на пътниците.
Затова пък светлината особено ясно подчертаваше проблясващия меч на Монджой. Дали нямаше да сбъркат, ако го нападнат?
— Сега? — попита мъжът, стоящ в дясно от главатаря на разбойниците.
— Още не. Чакайте, докато се доближат дотолкова, че да се вижда дори потта по челата им. Не бива да им оставим никакъв шанс да се защитят. — Малко по-късно предводителят на бандитите извика: — Напред!
Те изскочиха иззад стеблата на дърветата — петима мъже в прости вълнени туники и панталони в цветовете на гората, зелено и кафяво. Само мечовете пръскаха светли отблясъци. Тези мъже си знаеха работата. През последните месеци се бяха научили да ограбват богати пътници и постигаха повече със заплахи, отколкото с насилие.
— Спрете, господине! — разбойническият главатар, носещ зелена наметка с качулка, пристъпи към Монджой, решен да не покаже никакви признаци на страх. — Предайте ни всичко, което сте отнели от народа, и си продължете в мир!
Графът само за миг бе успял да премери с поглед петимата мъже, обградили групичката му, и предизвикателно се присмя:
— Няма да изоставя това, което ми принадлежи.
— Дайте им каквото искат, господине! — извика по-дебелият от двамата съпровождащи го монаси. Монджой му хвърли презрителен поглед и главатарят на разбойниците реши да се възползва от уплахата на свещеника.
— Предайте ни богатствата, ограбени от народа, и можете да си продължите в мир.
— Не съм известен като човек на мира — отвърна Монджой, — а и никого не съм ограбвал.
— Тогава ръцете ви ще се изцапат с кръв, господине!
— Както искаш! — графът светкавично изтегли меча от ножницата. За изненада на разбойническия главатар той удари с широката страна на меча си задницата на конете, върху които яздеха монасите. Двете животни се изправиха на задните си крака и препуснаха между дърветата. — Скачай в колата, момчето ми! — заповяда Монджой на бледия малчуган с руси къдрици, който веднага се подчини и сграбчи поводите на колата.
— Не! — извика главатарят на разбойниците, но вече бе твърде късно, защото Монджой бе плеснал с меча си впрегнатия в колата кон, който се втурна в галоп, отнасяйки ценния си товар.
— Проклятие! — изруга разбойникът, извръщайки се разочарован към хората си. — Лем, Мартин! Опитайте се да настигнете колата! — след това отново се обърна, убеден, че графът ще я последва, но сгреши.
— Сега ти ще се предадеш, момче — рече Монджой, — или по ръцете ти ще полепне твоята собствена кръв.
— Мили Боже! — извика единият от другите двама разбойници, стискайки дръжката на меча си и въпреки че пръстите му трепереха, бе решен да защитава главатаря на шайката. — Защитавайте се, господине!
Монджой това и направи. Без да наранява младежа, той изби с широкия си меч оръжието на разбойника, изхвърчало високо между дърветата.
След това отново извърна хладния си, изпитателен поглед към главатаря, който с изваден меч, въпреки пречещата му наметка, ловко се движеше около конника, опитвайки се да го свали от седлото. Монджой обаче умело използваше предимствата, давани му от коня, по-голямата физическа сила, която притежаваше, както и невъзмутимото си самообладание. Той избухна в смях. Остриетата се кръстосаха със звън и разбойникът яростно се нахвърли върху графа, който умело се отбраняваше, като не преставаше да се смее.
— Достоен противник, както виждам. Но твърде млад, за да знае, че храбростта и ловкостта не винаги могат да компенсират липсата на опит. — Той отново отстъпи, посрещайки противниковото острие с отклоняващ удар, който отпрати меча на младежа в храстите.
Разбойническият главатар отдавна бе разбрал, че понякога, за да запази достойнството си, човек трябва да се оттегли, и сега счете за наложително да го стори. Разбойниците знаеха как да се сливат със сенките на гората.